Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.03.2010 11:35 - Хронология на едно откраднато детство
Автор: boristanouscheff Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2677 Коментари: 5 Гласове:
1

Последна промяна: 24.03.2010 11:53


Хронология на едно откраднато детство


Познаваме се със съпругата ми Даниела от 85-та година. И двамата не сме млади родители - аз  съм на 53, тя на 43. Общо имаме 4 деца – Теодора и Мирослав родени в София съответно през 1994 г. и през 2000 г., и Илейн и Ивелин родени в Страсбург съответно през 2002 г. и през 2005 г. Както ние, така и децата ни, сме само български граждани, въпреки че в момента живеем във Франция, където само допреди 3 години бяхме едно нормално семейство стараещо се да даде най-доброто от себе си за отглеждането на децата си, докато не ни ги отнеха френските социални служби.

В началото на нашата връзка живеехме свободно, без брак. Аз учех (завършил съм философия и в СУ и в Сорбоната) и работех каквото намерех във Франция, а тя, след като се дипломира българска филология в Софийския у-т, работеше в столичната община Триядица. От предишна извънбрачна връзка вече имаше едно дете и затова, когато забременя за втори път от мен, беше повече невъзможно да живеем разделено без от това да пострадат грижите за децата ни.  Оженихме се и заминахме за Франция.

Тъй като тя не притежава жилище, а аз имам в София едно малко от 43 кв. м, трябваше да търсим вариант за настаняване, който да задоволи нуждите на семейството ни. Това се оказа чужбина. В края на 2001 г. отидохме да живеем в Страсбург, защото чрез познат на Даниела си намерих там работа (и съответно и жилище) и успях да уредя всички документи свързани с престоя за мен и за децата включително и за доведената ми дъщеря Теодора, която благодарение на това също успя  да получи право да пребивава и учи във Франция.

Но за да мога да живея заедно със семейството си и извън страната, трябваше да оставя на грижите на чужди хора в България възрастната си и болна майка, както и да се откажа от довършване на доктората си по философия в Сорбоната.

Работата, която ми беше предложил познатият в Страсбург, не успя да издържи дълго, тъй като беше свързана с всекидневно пътуване до Германия а аз нямах разрешително за упражняване на професия там. Успях обаче след известно време да се включа в курсове по информатика, и след като ги завърших, веднага започнах работа по новата ми специалност като програмист. Съпругата ми, и поради слабото владеене на езика, и поради твърде малките ни деца, за които трябваше да се грижи сама, без близък човек, не работеше.

Историята с отнемането на децата ни започва истински през 2005 г., малко преди раждането на най-малката ни дъщеря Ивелин. Съпругата ми тогава вече бременна с нея, за да развива своите познания по френски език посещаваше веднъж седмично езиков курс организиран от благотворителната организация "Ресто(рант) на сърцето". Много често единствен участник в този курс, тя бързо е била включена в разговори на лични теми по инициатива на тамошния доброволен преподавател по френски – г-жа Морер. Това е една жена домакиня в семейството си (не е работила никога на трудов договор), която с преподаването на френски език на имигранти е запълвала свободното си време. – Същата тази става впоследствие автор на първоначалния донос срещу нас отправен до социалните служби.

Раждането на дъщеря ни прекъсна временно контактите на жена ми с тази активистка. Но един ден тя сама си се покани в дома ни, под предлог, че иска да помогне на съпругата ми по един или друг начин. Така тя идваше, когато тя самата пожелаеше, средно веднъж месечно, за да се срещне с нея изключително за клюки (никаква конкретна помощ не сме получили от нея) и никога в мое присъствие (дори съзнателно ме избягваше, защото когато аз се прибирах, тя си тръгваше). Факт, който ме накара да се усъмня в истинските й намерения, особено след като се разбра, че тя старателно крие и всякакви подробности за своето семейство, не знаехме дори точния й адрес.

След няколко такива срещи  със съпругата ми, тя започна да кани само най-голямата, доведената ми дъщеря, да прекарва в къщата й някой и друг уикенд със собствените й дъщери (пораснали и работещи вече). Другите деца не бяха желани под претекст, че ако са всички заедно, щели да вдигат много шум и това щяло да смущава съпруга й (общ лекар но занимаващ се и с педиатрия). Моята реакция на подобно предпочитание само за едно от децата ни, която аз й предадох чрез Даниела беше, че по този начин Морер създава изкуствено разделение между тях.  

Констатирайки, че тази моя забележка не довежда до промяна в поведението на дамата, аз предложих на съпругата ми да прекрати тази практика на уикенди в чужд дом само за Теодора. Още повече, че по това време ние правехме често излети и намесата на Морер ни възпрепятстваше да бъдем всички заедно. Реакцията на другата страна не закъсня. Определен за основното препятствие пред намеренията й (за които по онова време нищо не подозирах), като по магия станах в устата на тази дама безотговорният съпруг, който не иска жена му да бъде облекчена в бремето й по грижи за децата. Още по-лошо дори, тя е намекнала пред доведената ми дъщеря, че не я обичам и целта ми е да преча на нейното щастие.   

Възможността да бъда "възмезден" според разбиранията на Морер й се предостави, когато жена ми получи депресия. Съпругата ми е споделила с нея, че има проблеми със здравето, че се чувства изморена, без сили. Това става по времето, когато най-малкото ни дете беше вече почти на две години и дамата я е посъветвала да отида в медико-социалния център на квартала, където има и детска консултация. Той е за социално слаби и въпреки, че тогава имахме пълна здравна осигуровка, Даниела от притеснение, че трябва да мине през домашния ни лекар и разкрие заболяването си (тя първоначално го криеше от мен) е предпочела да отиде в центъра.

Там сестрата специалистка по отглеждане на малки деца й е предложила най-малкото ни дете да бъде гледано от майчина асистентка, която щяла да бъде заплащана от общината, за да имала съпругата ми повече свободно време. Другата й препоръка обаче (за която тя е нямала никакъв ценз) е била да отида на психиатър, за да й предпише лекарства, които според нея са й били необходими. Оказало се, че доброволката Морер вече е била разпространила пред социалните служби своята версия за нашия случай. Станало дума и затова, че живеем 6 човека в двустайно жилище (52кв.м.), защото нямаме възможност да плащаме за по-голямо. - Бяхме подали документи за социално жилище от 2 години , но все ни отговаряха, че има много семейства с повече деца и трябва да се чака (получихме го едва на 4-тата година при нормален срок до 2).

Депресията на съпругата ми, според всички нейни изследвания, е ендогенна и периодична (преди десетина години тя също е била в депресивно състояние) – т.е. породена изключително от вътрешни за организма фактори, присъщи на личностновата й структура, а не от външни обстоятелства. Тази подробност от генезиса на депресията й е важна, защото ако беше обратното – т.е. депресията да е от екзогенен тип, това би означавало, че тя е причинена от външни фактори като стрес от увеличена отговорност, травматични преживявания, евентуално обтегнати взаимоотношения със съпруга – тезата, която разви  пред социалните служби г-жа Морер, за да ме обвини в причиняването на страданието на съпругата ми.

В началото на заболяването си жена ми си е въобразявала, че е само депримирана но не и изпаднала отново в депресия. Имайки някакви общи познания по психология, когато видях, че състоянието й не е преходно а се задълбочава, поисках тя да се консултира с психиатър. Но както вече казах, притеснена от факта, че трябва да признава неща, които до този момент е крила, тя предпочете аз на нейно място да поискам от домашния лекар направление за психиатър.

Притисната от обстоятелството на взетото от мен направление за консултация, съпругата ми отиде да се прегледа при психиатър, но търсейки анонимност, отиде не при този, определен й от нашия лекар, а при препоръчания й от медико-социалния център - д-р Цимерман. За тази среща е било съобщено и на г-жа Морер, която предлагайки си услугите на преводач на съпругата ми,  е побързала преди всичко да убеди докторката, че единствената отговорност за психическото състояние на г-жа Танушева носи нейният съпруг.

В деня на прегледа Морер влиза заедно с Даниела в кабинета и остава там през цялото време, като допълва казаното от съпругата ми  но в посока на очернянето ми. Изненадана от интерпретациите на дамата и съзнавайки тяхното въздействие, жена ми е поискала да се види насаме с лекарката, за да отхвърли твърденията на тази, която се е представяла по собствена инициатива пред другите като неин приятел.

Тази среща се е състояла, но твърде късно, за да бъде попречено на стореното вече зло. Изводите на д-р Цимерман, основани изключително върху изявленията на г-жа
Морер, с която лекарката е била дискутирала вече насаме преди това да стори със съпругата ми (Даниела твърди, че за почти нищо свързано със заболяването й не е станало въпрос при прегледа й продължил само 10, 15 минути), са били вече направени, отбелязани в доклад и съобщени неправомерно за сведение на г-жа Аве сестрата специалистка по отглеждане на малки деца от кварталния медико-социален център.

Така нашето семейство попада в полезрението на социалните служби и аз съм представен (чрез изявленията на д-р Цимерман, която до този момент не е видяла дори цвета на очите ми) като главният отговорник за състоянието на съпругата ми, а оттам, и като основна заплаха за развитието на децата и семейството ни.

След поисканата от Даниела повторна среща с Цимерман, тя й издава медицинско удостоверение за състоянието й.  Въпреки че този документ е неблагоприятен за мен - в него предварителните заключения, че аз съм отговорен за депресията й (чийто характер обаче не се уточнява) се поддържат, от друга страна, той дава възможност да се узнаят действителните заявления на съпругата ми, защото в документа е записано, че тя е казала, че " съпругът й не е отговорен по никакъв начин за сегашното положение (...) бидейки много заангажиран в семейния живот ...." Но, в невъзможността си (или в нежеланието си) да се отрече от направените вече прибързани изводи, д-р Цимерман предпочита да се отклони от истината и да се измъкне с обяснението, че това, което г-жа Танушева поддържа в изказванията си "се дължи изключително на нейната психика на жертвата."!

На цели три пъти въпросната лекарка успя да се произнесе по въпроса за психичното ми състояние (включвайки го под общия знаменател семейство), без дори да ме е виждала. В писмен вид, само по приказките на доносничката, тя декларира в различни документи, че установява "психопатологичния план и на двамата съпрузи", "патологичната организация на семейството" и "патологията на психотични родители". Или обобщаващо, още преди да започне истински процесът по отнемането на децата, тази лекарка, автор и на медицинския доклад до съда, вече ме беше задочно представила като психопат с всички произтичащи от това тежки последствия.

Един друг текст, на депозираното в досието в съда донесение срещу нас от сестрата специалистка по отглеждане на малки деца, също допринесе за произволното и безоснователно тълкуване на фактите за мен и семейството ми. Без да е компетентна в областта на психиатрията за възрастни и без да е обучавана или упълномощавана да поставя психиатрични диагнози, но  затова пък запозната неправомерно с констатациите на д-р Цимерман, тя, без да посочва източника си, като собствено наблюдение твърди голословно, че "семейството манифестира очевидни трудности в психично отношение, а също така и депресия" и че "Г-н и г-жа Танушеви са в пълна невъзможност да се грижат за децата си."- в този момент тя още не знае, че проучванията ще покажат, че децата ни са и много добри ученици и много добре възпитани и се чувстват щастливи с нас.

За да се съчетае обаче тези факти с предварителните изказвания на "специалист" от рода на сестрата, съдията впоследствие прави уговорката, че добрите резултати са били поставени под въпрос от "патологията" (установена задочно)  на родителите.

В началото на май 2007 на нашето семейство беше изпратена повиквателна за задължително явяване при детската сестра специалистка г-жа Аве. За мен това беше първият и последен път, когато видях тази жена. По време на тази кратка среща сестрата директно предложи на съпругата ми да влезе в болница за лечение на депресията си. Първоначално си помислихме, че има някакво недоразумение, защото до този момент здравето й се следеше от лекар от екипа за амбулаторно психично здраве, даващ дежурства и в кварталния медико-социален център и той не беше споменавал за болнично лечение.  Даниела трябваше да пие само едно лекарство в домашна обстановка, нищо повече от това. Но пък сестрата представяше постъпването в клиника буквално като отиване на почивка защото така съпругата ми щяла по-бързо да се възстанови.

Намеренията й придобиха по-ясни очертания, когато чухме изумени, че за да нямаме грижа за нашите деца по време на престоя в болница на Даниела, трябва да ги поверим на приемно семейство. Нито факта, че жена ми продължаваше да се грижи нормално за децата си (депресията й не изискваше стационарно лечение), нито факта, че тя можеше да разчита на майка си, която в този момент беше при нас именно поради тази причина, нито факта, че дори и аз също й помагах в това отношение – бях се уговорил за различен час за започване и свършване на работното време, не можа да сломи непреклоността на сестрата. Съпругата ми беше шокирана от подобна перспектива и не прие. С риск обаче, ваканциите на децата да бъдат съсипани от натрапилите ни се социални служби – заминавахме за България след месец и половина, трябваше поне да се съгласим да дадем най-малкото на детегледачка (майчина асистентка).

От двете детегледачки на които получихме координатите, едната вече не беше на разположение а другата предлагаше условия, които не отговаряха на нашия график (а и трябваше да се обвържем с нея с договор за минимум от една година). Говорихме със съпругата ми и решихме, че само за месец и половина няма защо да записваме детето. Не можехме да се заангажираме за толкова къс срок при положение, че се плаща за цяла година. Освен това бяхме решили да я запишем (и я записахме) в детско училище (еквивалента на детска градина), където започват от септември, точно както бяхме направили преди това с брат й и по-голямата й сестричка, която беше за последна година там. Така щях да ги водя всичките сутрин на градина и да ги взимам в късния следобед (обядваха на място и оставяха на забавачница след градината).

Направи ни впечатление, че сестрата категорично отхвърляше възможността, ако Даниела все пак се съгласи  да постъпи в болница, аз да си вземе отпуска и да се грижи за децата. – Както впоследствие разбрахме, тя е искала да бъда отдалечен от съпругата ми и децата, тъй като е била под влияние на приказките на доброволката и психиатърката, които са ме били представили вече като семеен насилник (неизвестният за нас истински повод за повиквателната) без нито веднъж дори цялото това самонавиващо се трио да е предварително разговаряло с мен.

Без да се занимаваме повече с този проблем, който за нас не беше спешен - жена ми си пиеше предписаните лекарства, а най-малкото ни дете беше вече записано на детска градина в секцията на две годишните, ние се настройвахме ваканционно, когато две седмици по-късно (на 22 май 2007 г.), телефонът звънна и детската сестра, която се обаждаше, ни каза с чувство на изпълнен дълг  в гласа си, че тя е уведомила за нас прокурора понеже сме били отхвърлили всички нейни предложения и защото, както тя се изрази  "децата имат право на здрави родители "! – Ние обаче не бяхме предварително уведомени от нея, както го изисква законът, че отхвърляме предложение (колкото и то да е несъстоятелно), което е алтернатива на съдебно отнемане на децата!

Или за да обобщя, някой зад гърба ни ни обявява само по донесение за психично болни (без да е за това компетентен) и за безотговорни родители (без да е осъществена предварителна анкета) и ни сигнализира като такива скривайки от нас истинската цел на намесата си. Това обаче не попречи на жената съдия по-късно да продължи по абсолютно същия начин -  без всякаква мотивировка почиваща на факти, по презумпция да ни обявява за "психо" родители.

Дванадесет дена след сигнализирането ни  бяхме изправени  на съд по спешна процедура заедно с децата ни. Тогавашният съдия говори поотделно с всяко дете, задава им въпроси (без най-малката, тя не можеше да говори още), с мен, със съпругата ми, прегледа рапорта на сестрата специалистка и на психиатърката и понеже не намери нищо тревожно за в момента,  назначи само социална анкета. Тръгнахме си от съда облекчени заедно с децата.

През лятната ваканция заминахме с тях в България на гости при родителите на Даниела (майка ми беше вече починала) и отидохме и на море. Можехме тогава да си останем в България, но вече се бяхме установили в Страсбург, аз отново работех, децата се справяха в училище (синът ни беше в 1 клас, а голямата ни дъщеря в колеж), имаха приятелчета. Никой от нас не е мислил, че ще се стигне толкова далеч, а и не се чувствахме като престъпници или некадърни родители, за да мислим да бягаме от съда. 

Следващото дело беше през ноември. Нов съдия жена, предишният междувременно беше преместен в друг съд, разгледа резултатите от социалната анкета и понеже не намери никаква причина тогава да отдели децата от нас (лош училищен успех или лошо поведение), ни наложи друга мярка – да бъдем асистирани (надзиравани) във възпитанието си на децата -  една възпитателка (в случая, бездетна госпожица току що постъпила на работа) идваше през една седмица за час и половина в сряда следобед (неучебен ден във Франция),  и наблюдаваше какво правят децата с мотива, че е нужно да се проследи еволюцията им.

Следвайки изразеното пред съда желание на сигнализиралата ни доброволка, а може би и за възнаграждение, съдийката й повери, като на "външен човек достоен за доверие" (фразата е точно преведена от френски) изцяло грижите за най-голямата ни дъщеря с мотива, че отношенията между нея и мен като доведен баща били "деликатни". – Във Франция тази длъжност е обвързана с парично възнаграждение. Но понеже на "достойния човек" явно то му се е сторило малко, впоследствие поиска съпругата ми да заведе дело за издръжка от биологичния баща на повереното й дете. – Според френските закони, ако не успеят да го открият или задължат за издръжката, аз трябва да я поема като настоящ съпруг на майката.

Съдийката беше назначила и психиатрични експертизи на мен и съпругата ми. Едва изчакаха тези експертизи да станат и отново бяхме в съда на 25 април 2008 – рожденият ден на сина ни Мирослав, който така и не го оставиха да си го отпразнува.

Наложената ни от съда възпитателка беше писала в доклада си, че не напредваме в съвместната си работа с нея, че майката не успява да наложи авторитета си върху децата, а пък баща им не иска да се срещне с нея, т.е. да сътрудничи. - Тя идваше в сряда а аз тогава съм на работа и когато най-накрая успяхме да се уговорим за среща, тя не се състоя, защото беше насрочена за след заседанието на съда. За съпругата ми беше написала, че здравето и се е влошило и тежи 35 кг., (никога не я е питала колко тежи, а и в медицинския й картон от същото време е отбелязано че тежи 40,5 кг. при 1,56 м. височина). Още по невероятното беше, че я упреква в липса на авторитет, докато френският психиатър в експертизата си обвинява Даниела в точно обратното, че е авторитарна и не оставя достатъчно свобода на децата си!


Естествено, психиатричните експертизи следваха предварителното становище на съдийката за нас. За съпругата ми се потвърждаваше диагнозата депресия без да се уточнява от кой тип е, за да може отново да се говори за съпруга й като причинител на болестта (по време на прегледа въобще не е ставало дума за семейните ни взаимоотношения).

И въпреки че психиатърът изрично беше подчертал, че тя може да се грижи за децата си, съдийката не го взе под внимание. Колкото до мен,  аз бях изкаран за параноичен и ригиден по отношение на социалните служби. И разбира се на съдийката не й направи впечатление, че дори и да се приеме това твърдение за вярно, то „дразнителят” социални служби не е съществувал преди намесата им и следователно не може да е причина за отнемането на децата. 

По-късната българска експертиза на Даниела, която изцяло отхвърля възможността аз да съм евентуалният причинител на разстройството й, в изводите си не се различава от френската – обявява я за способна да си гледа децата. Докато в моята, българският психиатър въз основа и на тестове направени от негов колега психолог заключава, че нямам психични отклонения и мога спокойно да се грижа за децата си.  Но и двете български експертизи не бяха подложени от съдийката, както го изисква законът, дори и на обсъждане. Към всичко това трябва да се прибави и документирания този път черно на бяло писмо-донос на г-жа Морер до съда, в който тя открито настоява децата ни да бъдат отнети, жена ми настанена насилствено на лечение в психиатрията, а аз експулсиран от Франция!

По време на съдебното заседание адвокатката ни се опита да ни защитава, но едва започна и съдийката я прекъсна заявявайки, че решението й е взето предварително. Оказа се, че конкретна заплаха в момента нямало, но децата ни се отнемат превантивно предвид несъгласието на съпругата ми да постъпи в болница (без това да е било изрично изискано от психиатър) и нежеланието ми да приема за основателно  наложеното ни асистирано възпитание (в скоби - с нищо не съм му пречил да бъде прилагано). Бях нарочен за ригиден (втвърден) и параноичен предвид, че тази асистенция не била заплаха за семейството ми, а помощ.

На децата обясниха, че майка им трябва да постъпи в болница за да се лекува и докато тя оздравее, те ще бъдат временно настанени в приемни семейства. Това беше невероятен шок за тях, никога не са искали да се разделяме. Страдаха много в началото, най-трудно беше на най-малкото ни дете, защото не нея нямаше как да й се обясни, че я откъсват от мама и татко.

В рапортите след това прочетох, че се е разплаквала при всяко звънване на телефона в продължение на два месеца. А за цели 10 беше спряла въобще да говори. Вярно е, че природата е създала децата приспособими, но със съпругата ми се страхуваме за скрити психични проблеми от нанесената им травма, които биха изплували в бъдеще. Единственото утешение за нас е, че знаем, че малко или повече вече са свикнали. Липсваме им, но са приели ситуацията като временна. Проблемът е, че никой не знае колко точно ще продължи.

В момента ги виждаме, всеки от нас  по 2 пъти в месеца за по час и половина в специализиран център в Страсбург, в стая с надзираваща. Водят ги с кола,  защото живеят на около 2 часа път извън Страсбург.  Разговаряме, редим пъзли, играем на игри, рисуват, показват ни тетрадките си от училище а най-мъничката – рисунки и апликации. За час и половина сме отново семейство, а после, когато си тръгнат, болката отново се връща. Не са ни забравили, не са си променили отношението към нас, обичат ни и са мили и добри, каквито винаги са били.

Веднага след делото, адвокатката ни посъветва съпругата ми да постъпи в психиатричната клиника, за да се угоди на съдийката. Убеждаваше ни, че в практиката си е имала два такива случая на майки в депресия, постъпват в клиника за 2-3 седмици и след като излизат, им връщат децата веднага. Но премълча "тактично", че само до насрочването на следващо дело пред апелативния съд, който би могъл да отмени първоинстационното решение (но не го прави в над 90 % от случайте и само по изключение за чужденци) минава около година. В действителност, постъпването на Даниела в клиниката, само увеличи броя на аргументите срещу нас.

В болницата тя попадна в отделението на д-р Цимерман, чийто доклад пред съда бяхме оспорили. За психиатърката това се оказа повод да докаже "правотата" си. Така, постъпилата за две седмици доброволно моя съпруга, се оказа насилствено задържана в психиатрията в отделението за шизофреници от където, за да я изкарам на моя отговорност ми трябваха общо цели 3 месеца. След изписването й (в момент в който Цимерман беше в отпуска), българският психиатър установи, че на Даниела са й давали лекарство противопоказно за депресирани защото усилвало идеите им за самоубийство!

Многобройните срещи, които осъществявах в опитите ми да привлека вниманието на различни служби и организации към нашия случай и да изясня ситуацията около Даниела, за да я изкарам от болницата, както и факта, че първоначално виждах децата само в сряда – работен за мен ден, доведоха нещата дотам, че бях уволнен от службата си. Просто в един момент бях изчерпил вече всички възможности за отпуск, нарушавах с отсъствията си и ритъма на работата, бях и видимо подтиснат и в крайна сметка шефът ми реши, че е по-добре да се раздели с мен, макар и приятелски, давайки ми на изпроводяк положителна характеристика. Но оттогава до сега, вече 2 години, не успявам да се назнача никъде. На 53 години и в България е трудно да започнеш наново, камо ли в чужбина като имигрант.  

След това първо дело, с което ни отнеха децата, имаше още 3 първоинстанционни и 2 апелативни, всичките преповтарящи "колегиално" лъжливите обвинения в докладите от самото начало на процеса (в скоби – второто апелативно дело беше пред същия съдия, вече произнесъл се негативно по първото!). Оказа се, че за съдебните власти не е важна истината а запазване на фасадата на непогрешимост на институциите. Дори в предпоследното дело имах честта да бъда предупреден от съдийката, че "Ако продължавате да обжалвате решенията ми, няма да видите още дълги години децата си. "! (предавам по смисъл). 

Като свидетелство за абсурдността на аргументите използвани срещу нас ще приведа само едно доказателство. В отказа на съдийката да предаде децата за отглеждане в София от баба им и дядо им по майчина линия, изтъкнатият мотив беше, че не знаели български и щели да се стресират в чужда езикова среда. В същото време, само няколко седмици преди това, тя ни беше забранила окончателно да се обаждаме на децата по телефона, под предлог, че сме говорили с тях на български и поради това не могли да ни подслушват! ..................

В момента (2010 г.) със съпругата ми живеем разделено. След последното дело, с което отново не ни върнаха децата, нейната депресия, която беше започнала да отзвучава, отново се възобнови. И тя ме напусна макар и временно (не смятаме да се развеждаме).  Не издържа на това, че всичко в къщи, включително и аз и общите ни занимания, непрекъснато й напомняше за липсващите деца. В момента тя живее в общежитие където едвам се храни, спи само с приспивателни и видимо е съсипана от решението на съда!

П.С. От самото начало  на делото в течения на случая са Българското посолство във Франция, Външно м-во и м-во на Правосъдието, Агенцията за закрила на детето. Намесата им засега е безрезултатна.

Борис Танушев 







Гласувай:
1
0



1. анонимен - Емигрантът е или Насилник или Идиот в шведските и френски малки расистки градчета
11.05.2010 14:20
Господин Танушев,
приликите с начина на процеса и последователността на очерняне на родителите посредством диагнозофалшификация и идиотизация на родителите от местните социални служби са ПОРАЗИТЕЛНО големи с практиката на местните шведски служби. Може би и вие да сте попаднали в расистко градче или в апартейдно гето, както е нашия случай? В такъв случай пракитката им е автоматична. В швеция в малките расистки градчета гледат на емигрантите, ако са мъж като на 1. насилник, изнасилвач и крадец и ако е жена 1. психично болна, депримирана, психозна.
Констатирам това, тъй като през 2006 г. по време на насилствено посещение на местната социална секретарка г-жа К. Р. у дома ми в емигрантското гето в шведското расистко градче У., тя ме предупреди "Ако не престанеш с добрите ти вербални способности да обжалваш написаното от нас за вас, то ние на среща сме ти измислили диагнозата "психоза". Тогава не вярвах, че такъв незаконен процес е възможен в "толерантна" и "демокртична" Швеция. Не познавах неимоверните правомощия за диагнозофалшификация посредством кражба на 40 годишен живот и идентитет и здравни диагнози впоследствеи заместени с лъжите от 1-2 писма на соц. секретар по това време и само се изсмях. Днес не се смея. Могло е да ми убият нервната система и да ме инвалидизират доживотно или да ме убият психически, както се закани и наложеното ми в деня на "капана" джипи от местната ни шведска поликлиника.
Не е трябвало да им се доверите. Но, аз Ви разбирам, разбира се, че вие сте изходили от опита Ви от България, и сте си мислили, че намеренията са обективни и научни. Според мен и Вашият идиотизационен процес е фиктивно протекъл юридически, както и нашия. Хубаво е, че имате нервите и търпените да ни го изложите в цялата си деградация и нехуманност, граничеща с Фашизма и националсоциализма. Това е лицето на апартейд, сравняващ се с този от Северна Ирландия и ЮАР. България трябва да Ви подкрепи на всички нива - политически и юридически, без да се колебае! Томова-К
цитирай
2. анонимен - Двоумението в идиотизация на майката - И моят случай е доста сходен от Швеция
11.05.2010 14:42
Откривам прилики и с противоречащите си "обвинения в отсъствие" в единия случай, и в "прекомерна" (в другия случай) авторитарност, отправени към съпругата ви.
Мен ме извикаха на една фалшива родит. среща, на която присъствах само аз с дъщеря ми. Непозната за мен и нова за детето, учителка в осн. училище, работеше по заръка на местните шведски соц. служби. Учителката А., вместо да ми се представи, от вратата се нахвърли с обиди върху мен и с идиотизации върху ученичката си. "Ти си прекалено майка, никакъв педагог" ме обвиняваше г-жа А., и след 2 мин. "Ти си прекалено педагог, никаква майка", като ме обвиняваше, че уж не съм знаела що е черен хляб, зеленчуци, и защо детето ми яло ябълки на път за училище. Детето обожаваше ябълки, наложи се после да звъня до Дирекцията на у-щата в Стокхолм, отговориха, че училището няма право да се меси в хранит. навици на семейството. Отговорих й, че обвиненията й са смешни, че докато шведките носят сандвич-джапанка, състоящ се от филийка хляб с масло и прозрачно парче кашкавал, то аз всеки ден си меся пълнозърнест хляб и готвя зеленчукови манджи, питах я познава ли изобщо бълг. национална кухня? Казах, й че съм изчела всичката амер., руска, шведска литерат. на пазара за здравосл. хранене и че съм на противовъзпалителна диета заради ревматизма ми. Съкрушена от обрата, отново, без дума за биографията си, за училищния план, се нахвърли да внушава в лицето на дъщеря ми "Тя не разбира инструкции". Детето повярва. На излизане "Мамо, може действително да съм по-глупава от другите деца". Като бивш педагог възроптах против подобни директни внушения пред ученика. След време детето призна, че г-жата им говорела на по-висок стил на езика, който учениците не разбирали. Най-вероятно по съвет на местната соц. служба е сторено и това, за да се идиотизира дъщеря ми. Отговорих й, че детето говори 2 езика и приема инструкции и на японски в курса по карате и на английски - по интернет. Значи изпълнява инструкции на 4 езика. Жалвах се на директорката.
цитирай
3. анонимен - Платени доносници на служба в шведские и френските (?) соц. служби
12.05.2010 13:37
Г-н Танушев, това, че въпросната г-жа Морер е получила втора, и вероятно, далеч по-щедра пенсия, е едно на ръка. Но Вие, проверили ли сте, дали не е била назначена на работа като "информаторка", или "платен доносник" към местните социални служби??? Защото тук, в Швеция, отново големи сходства. Нашият проблем с идиотизацията на семейството ни, и с опита на соц. служби да разпокъсат децата ни в 3 приемни "семейства" (бивши информатори), стартира с полицейската ми жалба против расистките обиди и преследвания на една информаторка и приятелка на месната шведска социална служба - г-жа Г. К. Тя е малко и дементна, но това не попречи на шведските соц. служби да започнат първото си т. нар. "разследване" по нейна молба. Инспектираха ми шкафа с провизии, квадратурата, лукса или не на мебелировката, условията за живот за децата в жилището ми. Одобриха всичко, но когато ги попитах каква е причината и кой е подал сигнал за разследването, соц. секретарка сви ръце под формата на бинокъл и посочи към четвъртия етаж, към кухн. прозорец на г-жа Г. К. После се разбра, че въпросната информаторка се е жалвала пред приятелите си от соц. служба, че вечер тя нама видиомост в моя апартамент, който бе на приземния етаж, но му бях поставила фолио. 1 месец преди това бях й отказала да я пусна в апартамента ми в 23.30 нощта, а преди 1,5 месеци бях подала жалба в полицията и тя има някаква условна присъда за расизъм и за преследване на деца. И въпреки това, соц. служби си "отмъстиха" заради жалбата против информаторката им. И взеха страната на престъпника, а не на жертвите ми - които бяха децата. По-лесно им беше да ми припишат "психоза" и "втълпяване" отколкото да преглътнат присъдата от съдията.
Та проверете дали и у Вас във Франция не работи същата система с облагодетлствуване на доносници и платени информатори (каквито някои твърдят имало и в БГ преди 89-та, че и днес, но не знам как е в БГ).
С поздрави Томова-К.
цитирай
4. анонимен - Жертви на 30-годишни Славянофобски клишета
13.05.2010 02:52
Аз мисля, също така, че целият този Юридически и Социален АД, и Кошмар, който сте преживели по-горе изложен от Вас с Вашето изстрадало семейство, г-н Танушев, е резултат от непрестанно и несекващо сипещата се Чернилка за България и Българите, за Балканите, за Източна Европа, из френските медии. Тия местни социални работници, лекари и юристи, са израстнали и живели през последните 30 години ежедневно слушайки и четейки всевъзможни гадости за България. Имиджа на нашата страна е под нулата. Сравнявам с Швеция, където почти няма нищо написано за България. Посещавайки София, снимат минаретата на джамиите, намират най-разнебитения ромски квартал и най-големите дупки в страната и там щракат на поразия и тия снимки пръкват в голям формат на челни страници във вестниците им, с куп журналистически дрисни за изстрадалия вид на българите, за "депресията в България - национална марка" и т. н. Значи пред Вас и мен стои неимоверната задача сами да си блъскаме главите в стената на Клишетата против България, което е непосилна задача, тъй като знаете, че техните държави се борят за имиджа на страните си още вътре в медиите им в страната не се допускат никакви критики към Швеция като държава и устройство, докато нашите журналисти и редактори се надпреварват като на Състезание са включили Автоплювалника си и се състезават по Нихилизъм и по Самокритика. Ние сме жертви на разликата в тия двете култури, затова би трябвало да сме защитавани на най-високи нива от българските политици и журналисти, защото всички имат пръст в обръщане на гръб на имиджа на България и българите по света!
С уважение
Томова-К.
цитирай
5. анонимен - ПРЕД СВЪРШЕНИЯ ФАКТ НА ПРЕДВАРИТЕЛНАТА ИДИОТИЗАЦИЯ
13.05.2010 03:08
Откривам много прилики, още 1 прилика. Вие пишете "някой зад гърба ни ни обявява само по донесение за психично болни (без да е за това компетентен) ".

В нашия случай на 17 авг 2007 г. някакво небръснато, немито афектирано човече в бяла престилка ми е наложено противно на закона за "фамилно джипи" (по закон сама трябва да си го "избирам", изведнъж законното ми джипи лъже, че се е пенсионирало и "изчезва" от работното си място в местната ми поликлиника). Това джипи ми задава иронични въпроси, но еднакво ироничните ми отговори ги взема буквално и на тях гради фалшив документ, от който премахва 3 години лекарски архив и укрива 3 годишни лечения за мен и за семейството в поликлиниката на работното си място). Затварят ме, и тогава мъжът ми се обажда "Социалните ми се обадиха, че утре ще водят сина ни на лекар, но отказват да ми съобщят къде, на какъв вид лекар и защо. Та детето не е болно! Опитай се да ги питаш". Това става същия ден когато ме затварят в суперсекретното Отделение, или в Псевдопсихиатрията, по-точното наименование е Затвореното отделение. Обаждам се в 10.30 на др. ден от подслушвания пацент. тел. и соц. секретарка У-Б ми казва "Ти си психично болна, М., ти си луда, с теб не искам да разговарям." и ми тряска телефона. И това е поне 3 денонощия преди изобщо с мен да е разговарял някакъв лекар в Затвореното Отделение и да ми е поставил своя "диагноза". Това е то идиотизация, която шведското социално министерство позволява да вършат ПРЕДВАРИТЕЛНО социалните служби, без да имат никаква медицинска подготовка и познания по медицина. Но законът им дава неправомерни правомощия да злоупотребяват с властта (цитирам адвокатката на семейството ни, думите са почти нейните перифразирани малко, защото е по памет). Какво да говорим повече. Гнила система! Гестаповски методи, конкурирани единствено от методите на лекарите на Гестапо в Концлагерите на Хитлер от 1943 из Европа и из техните държави срещу комунисти, роми, източноевропейски славяни по това време.Традиции Т-К
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: boristanouscheff
Категория: Лични дневници
Прочетен: 150291
Постинги: 48
Коментари: 84
Гласове: 62
Архив
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031