Та, ако искаме нещо и от нас самите да се определя, а не само от енергийните нива  на партийните активисти около нас (доста добре заредени грантово, за някои от тях), трябва да можем да задаваме въпросите, които ще ни ориентират за посоката. Например, защо една партия, която отрича разделението ляво-дясно, упорито държи да я възприемат като “дясна“? Когнитивен дисонанс или желание за отцепване на гласове от десните избиратели? Според бръсначът на Окам е второто, доколкото първото би обезсмислило използването ѝ като пример. Всъщност има ли въобще такава формация, която поне привидно да дава повод да се мисли, че липсва разделение между двете същности? Има и това са ГЕРБ. Ако ги устройва дадена политика да е лява, те са “за“, ако ли не, те ще прокарват дясна – според както и силните на деня. Този начин на управление обаче, не е доказателство за липса на разграничение между двата полюса  а за лавиране между тях в народняшки (популизъм и клиентелизъм) стил. Същото важи отчасти и за БСП и ДПС, които програмно маневрират основно вляво, а задкулисно лобистки. Те, а и всички останали партии обаче, ги избираме според официалните им заявки и ако те в действията си се разминават с тях, те изневеряват на ценностната си система, а не на самото разделение между ляво и дясно.

Но какво най-общо трябва да разбираме под лява и дясна идеология, кои са принципните им положения? Отговорът, който аз ще дам, гравитира около една основна ценност – свободата. И тъй като темата за нея е огромна, ще се спра най-общо само на един слабо засегнат неин аспект в пряка връзка с изложението тук  – политическата свобода. Тя съществува под формите на позитивна и негативната.  Докато първата предполага реализация на личността съобразена с легитимното право на другия/другите, то втората се реализира отвъд всякакви нормативни ограничения като ги  релативизира и е определяща за съвремието ни.  Предимството на позитивната е, че позволява на индивидите да участват в политиката с припозната от останалите легитимност основана на традицията и приемствеността – нейните носители се определят като консерватори, докато негативната, характерна за неолибералите с прогресистки уклон  е относителна и се ръководи от господстващата за момента парадигма.  Във всеки един следващ етап някакъв друг приоритет може да  я измести. Най-характерни нейни представители са анархо-капиталистите, които изцяло отхвърлят социалната принуда на обществото. Но под формата на борба с “опресивните“ норми на патриархата към тях се причисляват и движенията SJW, BLM, LGBTQ, feminist, queer…  

По принцип свободата се свързва със свободната воля на индивида, но докато вдясно това положение се запазва макар и с коректив от вида на категоричния императив или свързаната с него интерпретация – моята свобода свършва там, където започва свободата на другия, то вляво тя се подчинява на висшите интереси – идеологически и/или партийни,  тоест на колективните, групови (да не се бърка с обществените), а в днешно време и на малцинствено-колективните чрез политкоректността, мултикултурализмът и кансел културата. Няма да навлизам в икономическите аспекти на свободата, защото и в двете направления печалбата е водещата. Разликите са само в степента на регулациите – по-значими вляво. Колкото до големите играчи – корпорациите и монополите, те вече са необратимо глобализирани и никаква идеология не може да ги набута обратно в държавните им граници. Остава единствено от икономическа гледна точка да се съчетаят по най-добрия начин националните интереси с глобализацията. И тук отново по-адекватни са десните, защото имат за приоритет местното а не наднационалното ниво, което няма как да не е съпроводено с известна загуба на суверенитет. Нима не е логично, че трябва да се научиш най-напред да оправяш собствената си къщурка, преди да тръгнеш да подреждаш планетарната?

Когато ДаБг/ДБ слагат акцент върху корупцията, нима това е показателно как ще управляват страната и какви ценности ще изповядват? И в двата лагера на противостоене има хора, на които корупцията ще им пречи да прокарват решенията си и такива, които тя ще облагодетелства. А и приказките за ред в  правосъдието, нима то също не е  sine qua non за една нормална държава независимо от цвета на управляващите? Както и корупцията, то не може да бъде самоцел в една предизборна програма, а само средство за реализацията ѝ. Трябва да се подчертае и положението, че едно е да искаш правов ред и правова държава (ДБ), тоест, спазване на законите независимо дали са добри или не, друго, държава на правото, в смисъл на справедливостта, на правдата, които са немислими без опора в традициите, в утвърдените разбирания на обществото.

Има, разбира се и много други основания за разграничението ляво дясно, но се спрях само на принципните, защото програмите на партиите гъмжат от добре написани послания, но както се казва – едно е да обещаеш, друго е да изпълниш  и само по отделните изяви на техните членове и ръководства може да се съди за истинските им намерения. А в случая с ДБ/ДаБг,  в ценностно отношение, те са изцяло в ажендата на левичарите прогресисти. Не ви казвам за кой да гласувате, но ви съветвам да дадете израз на убежденията си, а не на сметките, кой с какви шансове за влизане е. Има малки партии, които имат потенциал и на него може да помогнете да се развие.  И да имате предвид, че народът ни, с богатия си опит, е казал също – стой зло, че без теб по-зло, с което не ви агитирам за статуквото, а да осъзнаете, че докато промяната не настъпи у нас самите, докато не престанем да издигаме “образ и подобие“на наложените ни от пропагандата стереотипи, не може да се надяваме на различни управници. Така, че не разчитайте на “образите“, на закърмените с привилегии от номенклатурна, привилегирована или ченгесарска среда, на медийните херои и другите от сорта, а на себе си. Вземете себе си за пример и вижте какво ще произлезе, така поне няма на кой друг да се сърдите.

П.С. Голямата вина за липсата на политически хоризонт за промяна е на партиите, разбира се, които само проформа са либерални (социалистически) или консервативни. Подведени от срива на комунизма и “края на историята“, те изоставиха идеологическия си фундамент, благодарение на който предлагаха съобразени с него програми за осъществяване на общото благо, в името на една всепоглъщаща ценност - властта. За всички утвърдени в политическото ни пространство партии, известни най-вече чрез “лидерите“ си, основната разделителна характеристика е дали принадлежат на статуквото или са в опозиция. И от двете ѝ страни, например, се развява “благото“ на социалната държава. Разликата е единствено в темата патриотизъм – дали той се ограничава до местното ниво или се разглежда в глобалното. И в двата случая обаче, източникът на финансовите потоци е предопределящ за нагласите. Липсата на ценностен проект, който да води отвъд наложената в световен мащаб прогресистка догматика, превръща посланията на партиите в чист популизъм и рекламен ПР опаковани съответно във възможно най-лъскавия целофан. И тъй като властта е основополагащ принцип, безпринципните коалиции са най-прекият път до нея.