Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.01 19:32 - Пошляпвате ли децата си по дупето?
Автор: boristanouscheff Категория: Лични дневници   
Прочетен: 245 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 13.01 21:32


image

Във връзка с въвеждане на пълна и изрична забрана за телесно наказание над деца и криминализиране на домашното насилие, което се предвижда в проект за “Национална стратегия за детето (2019-2030 г.)“, ще споделя мои разсъждения конкретно свързани с телесното наказание, в което в момента не се прави разграничение между това, което е свързано с физическото насилие - бой, шамар, плесница, както и с психологическото - вербалното - и символичното, за което шляпването по дупето е единствено с цел да се припомни иерархията в семейството. Не, не защитавам боя по този начин макар и в лека форма - защитавам подходящият за възрастта на малкото дете език на тялото.

Видях по новините на телевизията една анкета сондираща мненията на българите за прилагането на физически наказания върху деца. Оказа се, че преобладаващата част от тях са срещу насилието по принцип, но не и срещу това упражнявано с възпитателна цел. Противоречието беше обяснено едва ли не с наличието на някакъв двойнствен морал. Не мисля обаче, че това е вярното тълкуване. Всъщност, ще предоставя на интересуващите се сами да си създадат мнение, като предлагам на вниманието им този текст, чийто повод само формално е опитът на Франция, да инкриминира като насилие от страна на родителите дори и невинното, тоест само символичното,  пошляпване по дупето на децата им.

-----------------

За да отбележи тридесетата годишнина от премахването на телесното наказание в Швеция, Съвета на Европа започна през 2008 г. кампания под мотото „Вдигни ръка срещу шляпването по дупето. Във Франция, дясната депутатка Едуидж Антие, която е педиатър по образование, искаше дори да се запише забраната за шляпването по дупето в Гражданския кодекс. През 2010 г. тя предложи текст на закон, който да въведе законодателни промени в тази посока. Според г-жа Антие, „колкото повече вдигате  ръка на едно дете, толкова повече то става агресивно” - не на символичните шамарчета, предупредителното плясване по ръцете и леките пошляпвания по дупето считани за „накърняващи достойнството на детето”.  В книгата „Пошляпването по дупето”  на Оливие Морел, пък направо се е настанил апокалипсисът в резултат на този вид “насилие“:  „Последиците от насилието над детското здраве са: алкохолизъм и злоупотреба с наркотици, интелектуална недостатъчност, престъпност, насилие и рисково поведение, депресия и тревожност, забавяне в развитието, нарушения в храненето и съня, чувство на срам и вина, хиперактивност, лоши взаимоотношения, слаби училищни резултати, ниско самочувствие, посттравматични стресови разстройства, психосоматични разстройства, суицидно поведение и самонаранявания.”.

Изискващите изричната забрана твърдят, че причина за желанието им да бъде поставено шляпването извън закона е, от една страна,  да принудят родителите да търсят в комуникацията с тяхното потомство пътя за разрешаване на възникналите конфликти, а от друга, да се отправи послание към децата, че проблемите не се решават с насилие. Слабостта обаче на подобен род аргументация е, че се основава на априорното положение, че децата по всяко време ще имат,  както желанието, така и способността да общуват с възрастните и ще бъдат винаги в състояние да преценяват обективно собствените си действия. Ако по тази логика се инкриминира поведението на родител спрямо детето му, ще означава то да се извади от естествения си контекст и да се проектира в условията на чисто индивидуалните и равнопоставени отношения характерни за зрялата възраст. В този случай, „девиантното” (отклоняващото се) поведение на родителя ще се разглежда като резултат от проявена от него умора, неразположение, раздразнение, отчаяние или просто “лошотия“ и няма да се различава от обясненията, с които се характеризира въобще  насилието в семейната двойка. Не можем обаче да приравняваме задължението на родителя да възпитава, да прилага принципа на субсидиарността (решенията по създаване на политики трябва да се вземат на възможно най-децентрализираното ниво, в случая, на семейно), с изискуемата равнопоставеност в отношенията на зрели индивиди. Да, всеки човек се ражда равноправен субект, следователно и детето, но пълноценен индивид, когато правата и задълженията започват да си съответстват, се става едва с настъпването на пълнолетието.

Разбира се, винаги може да се твърди, че да удариш детето си, пък било то и само символично, не е единствено възможният начин за въздействие. Но кой е в по-добра позиция да съди в това отношение? Държавата и социалните служби (СС), една чисто конвенционална конструкция, която е подчинена и на корпоративните си интереси, или родителите, дори и да са непохватни като такива (никой не се е родил научен), които са естествено привилегировани да са първите, които да взимат решения за собствените си деца, и чието поведение е било кодирано от еволюцията в продължение на стотици хиляди години? Тук трябва да се припомни, че възпитанието и образованието от най-ранна възраст на детето е основното задължение на категорията родител. Наказанието, както и наградата, които служат за ориентировъчна рамка на детското съзнание, докато то все още е незряло, е обичайно право на родителите, което няма никаква допирна точка с наказуемото криминално насилие. Да се ​​твърди противното от някои би означавало, че те или се изживяват като превъзхождащи природата или, че са в неведение за опита на предците си, или, което е най-страшното, си дават божественото право да постановяват кое трябва да се смята за морално и кое не - поведение, което за съжаление не е чуждо нито на съдебните, нито на СС инстанциите.

В името на какво шляпването, което е само слаба физическа и по-скоро символична корекция караща детето, което се инати да не слуша, да се подчини на правилата, трябва да се отнесе към насилието, както това би било вярно ако се ошамароса или му се нанесе побой? Трябва човек да е наивен или невеж по отношение на всичко, на което ни учи психоанализата, за да не допусне, че чрез своята прищявка или инат детето се противопоставя по „природен” начин на авторитета на родителите си и никаква „педагогика”, никакъв диалог не е в състояние да преодолее този негов инстинкт, който го подтиква да им наложи личността си без помощта на разума, твърде беден в този стадий от живота му, за да може да бъде използван ефикасно. Споменът от едно шляпване е нищожен, още повече, че то е реакция, която детето причинява „съзнателно” – тръшканиците, ревовете, капризите, сълзите, които текат по команда. „Плесницата” (тук не става въпрос за тази през лицето, която е израз на унижение) е символ на авторитета, който детето безпроблемно разпознава, докато думите изискващи от него послушание, привидно безболезнени но малко разбираеми в момент на инатливо упорство, ако му бъдат наложени на всяка цена, пречупват волята му. Нараняващи, особено когато са произнесени в състояние на гняв, те биха могли да причинят много повече вреда на съзряването му от лекото шляпване, оставяйки завинаги запечатани в съзнанието му  като унизителни.

Инкриминирането на шляпването устройва изключително социалните служби (СС), които ще се възползват от тази възможност, за да се включат по един още по-абсурден начин в живота на родителите третирайки ги като непълноценни, като “питомци“, които трябва да бъдат асистирани, за да поправят възпитателните си „грешки”. Генерализирането на концепцията за недосегаемост на детето ще доведе до катастрофални последици и в семействата и в училищата, възпроизвеждайки насилници съобразяващи се единствено със собственото си его, което на свой ред ще разшири намесата на СС. Това ще бъде спирала на държавното вмешателство в личния живот, делириум на институционалната параноя. Както отбелязва Мартин Брус, президентка на асоциацията „Гласът на детето” (La voix de l"enfant), правителството е сбъркало бойния си призив: „Ние затъваме все повече и повече в репресиите. Малко по малко ние отнемаме авторитета на родителите над децата им. Не бъркайте възпитание и злоупотреба.” Продължаването по този път води до абсурд. Един ден може да поискат да се забранят и детските милувки, защото СС не могат да са сигурни дали те не носят сексуален подтекст. В момента 82% от французите са за пляскане по дупето. Според анкетата на „Неделна Западна Франция” (Dimanche Ouest France), 45%  от тях са на мнение,  че това  „учи на уважение към авторитета” а те знаят по-добре от привържениците на социалното инженерство кое е добро за децата им.

Жалко е, че в резултат на дългите години размиване под синдикално и корпоратистко влияние на идеологическите граници във Франция, десни депутати (у нас – герберски) са готови да участват в голямата измама „задни части” (les fesses), единствено в полза на пръкналите се от левичарската идеология СС. При все, че проблемът е точно обратният – имплозията (свиването) на родителските права, най-вече под социален и институционален натиск. Същата е илюстрирана чудесно от наложената на обществото концепция за детето цар и свързаните с нея неблагоприятни последствия от ограничаването на възпитателното влияние на семейството, плодовете на която вече берат прогресистките ѝ промотори – Скандинавските страни.

Борис Танушев




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: boristanouscheff
Категория: Лични дневници
Прочетен: 177485
Постинги: 53
Коментари: 97
Гласове: 63
Календар
«  Януари, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031