Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.05.2017 18:24 - Макрон и двуполюсният модел
Автор: boristanouscheff Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1037 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 25.10.2017 20:44

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Изслушах на видео много доброто изказване от вчера (18-ти май) на Радан Кънев пред аудитория в УНСС. В самото му начало, той подкрепи тезата на десния мислител Федерико Отавио Рехо, че отдавна съществуващото разделение в политическите нагласи на европейските общества, минава всъщност между привържениците на крайния консервативен  национализъм, ляв или десен и тези на реформаторските партии в дясно-център, потвърждение, за което е и успехът на Макрон във Франция успял да инкарнира разделението чрез харизматичното си лидерството. Доколко обаче това твърдение е в съзвучие с основното предизвикателство, с което самият Макрон се наложи в пространството на политическите идеи - “няма ляво, няма дясно“? Избирателите припознаха в него разбивача на класическия двуполюсен модел или десния реформатор, въпреки липсващата за това заявка?

В скоби - Изплагиатстването на посланието му в  български условия доведе единствено до резултата - “няма (парламентарно) дясно“, защото напористи и амбициозни личности решиха, къде по собствена логика, къде по външни внушения, че могат да превърнат един призив за гражданско обединение срещу корупцията и завладяната от държавата мафия в частна (в пряк, личен план и в преносен, като идея, смисъл) политическа платформа.

Но да започна от национализма. Може ли той да бъде представен и в двата полюса? В споменатата вече Франция продължават да се чуват гласове, че десницата може и трябва да си сътрудничи с избирателите на “Националния фронт“ (основно, на втория тур на парламентарните избори в т.н. триъгълни ситуации, когато се търси единство, за да бъде елиминиран водещият кандидат на левицата), защото той самият се бил ситуирал в дясно. На “Националния фронт“ обаче, политическата класа там отказва да признае статута на дясна партия. Наличието на силна (силово) държава като sine qua non за провеждането на репресивни политики срещу малцинствата и имигрантите и за ограждане границите с бодлива тел и митнически бариери е прерогатив на лявата идеология (но не е “политически коректно“ да се твърди открито) и не е случайно, че популярният френски левичар Меланшон има в това отношение допирни точки с “дясната“ Марин Льъ Пен. Формациите и на двамата споделят отхвърлянето на либерализма и глобализма (къде тук е дясното?). За гласоподавателите им “силната ръка“ на държавата като аргумент винаги е звучал по-убедително от 9-тата симфония на Бетховен.

Ако консерватизъм означава да се вглеждаш единствено в националния си пъп и да игнорираш глобалните тенденции, то и двата вида национализъм са му адепти. А ако признаем и ролята на държавата в платформите им за основен критерий, то и левичарството им не подлежи на съмнение – и фашизмът е производно на социалистическата идея. Не са в дисонанс  с горното и икономическите им идеи, защото, примерно, от факта, че държавният капитализъм се прилага и в демократична Франция, а не само в комунистически Китай, от това не следва, че той е станал по-десен – водещата компонента в него си остава “държавен“. Какъвто и да е видът на национализма, той е с лява идеологическа закваска и ако е на власт закономерно води до авторитаризъм налагащ с държавния инструментариум “единствено вярната“ и “единствено правилната“ линия. Да се говори за наличие на ляв и десен национализъм означава съобразяване единствено с представянето а не със същността му и обединението в името на властта на 3-те “патриотични“ партии в България добре го доказва.

Дори и разделителната линия по време на избори привидно да е преминавала през национализма и реформизма, нейните основания базисно са заложени в левите и десните нагласи като разбиране въобще за обществените процеси. Национализмът не е структурен елемент от тези модели. Не може да се говори за десен или ляв национализъм, защото той не е политическа цел а само средство за постигането ѝ. Реформизмът от своя страна пък е с променлива геометрия в зависимост от насочеността и силата на замислените реформи – дали държавата е техен обект или субект, дали такива не са и икономиката, ценностите… В зависимост от отговорите, позиционирането му може да бъде и в ляво и в център и в дясно.

Дихотомията в политическия модел най-неподправено може да се наблюдава и разбира чрез елементите, които я пресъздават. Има 4 основни групирани по водещата им роля:

1) ценностите - те могат да бъдат десни, консервативни в смисъл на тяхната устойчивост: индивидът, семейството, отечеството... или леви, “прогресистки“, подлежащи на преоценка:  колективните права, моралните основания…;

2) принципите, които произтичат от ценностите - за десницата (3-те С) - свобода /от/ (от материалните обстоятелства),  справедливост (равенство пред закона), солидарност (Другият, това си Ти) и за левицата - свобода  /към/ (примерно, за синдикализиране), равенство (като социално нивелиране), братство (другите са длъжни);

3) общественото устройство - държавата “нощен страж“ в дясно и социална в ляво;

4) икономиката - свободен пазар за десницата и регулиран такъв за левицата.

Доколкото 1) и 2) могат да се сведат до идеални положения, а 3) и 4) до практически приложения, най-общо се говори за идеи произтичащи от принципите и начинът им за осъществяване.

Как се вписва Макрон в тази презентация? Нека разгледаме основните положения в предизборната му програма. /Забележка – тук като леви, центристки или десни са определени тези, които се подчиняват на критерия повече или по-малко държавна намеса в обществените и икономическите процеси, но не изключвам възможността някъде и да съм ги поразместил. В основното обаче, не съм ги объркал./

Левите: запазване на 35 часовата (въведена от социалистите) работна седмица; увеличаване на заплатите на функционерите (и в момента не са малки); редуциране броя на парламентаристите с около 1/3 за националното събрание и приблизително с 1/2 за сената;  задължителна военна служба (засега само за 1м.); увеличаване броя на полицаите и жандармеристите с 5 000 души; създаване на 15 000 допълнителни места в затворите; наблягане върху френският, историята и математиката в училищата; запазване правото на бракосъчетание между еднополови партньори; забрана за разработването на шистов газ.

Центристките: принципно “за“ референдумите, с изключение на този за излизане от ЕС; вкарване на пропорционални елементи в парламентарните избори; редуциране броя на държавните служители със 120 000, (Фийон предлагаше 500 000); против универсалността на семейните помощи (тоест, те трябва да зависят от доходите на семействата); против забраната на религиозните символи в университетите; против премахване на безплатната медицинска помощ за нелегалните имигранти; против годишният лимит за приемане на имигранти.

Десните: облекчаване, най-общо, на финансовите тежести върху предприятията, служителите и работниците; намаляване на корпоративния данък от сегашните 33,33% на 25%; увеличаване автономията на учебните заведения; запазване мястото на Франция в интегрираното командване на НАТО.

Изводът от направеното изреждане е, че така поднесена, програмата се вписва изцяло в определението социаллиберална. “Няма ляво, няма дясно“ с нищо не посяга на прерогативите на “държавата на провидението“ – показателният за незачитането на индивидуалните усилия френски израз за социална държава – която е квинтесенцията на присламчващото се към политическия център съвременно левичарство. Той е неосъзнат докрай (защото предлага на практика “още от същото“) израз на недоволството от самозабравилите се и самовъзпроизвеждащи се политически елити, които след краха на тоталитарните идеологии минаха на мек вариант дирижизъм - неолиберализма.

Отличителна черта на последния е, че създава зависимости не на базата на идеологията а на икономиката, доколкото личната инициатива е освободена, но държавата продължава да упражнява регулативната си роля. Резултатът е социално разслоение, бюрократизъм и олигополност. В тази система меритокрацията като начин за преуспяване в обществото  е само фраза а не реалност. Справка - предварително заявеният и изпълнен ангажимент в новото френско правителство броят на мъжете да отговаря на броя на жените независимо, че политическият опит при мнозина от тях е неравностоен или дори липсващ, а и те са сякаш подбрани според възрастовите предпочитания на президента.

Кой ще застава зад правителствените решения в парламента, след като освен министър-председателя, в новото правителство от общо 22 души, само 2-ма са представители на десницата? Ще се създават плаващи мнозинства, иначе казано, лобита по интереси? Предстоят парламентарни избори и Макрон със сигурност ще вкара част от хората на движението си в националното събрание, но няма да има стабилно мнозинство за реформи. По принцип, политическата поляризация позволяваща редуването на партиите във властта, независимо дали се свързва с партокрация или с демократичен позитив, не предпоставя наличие на “неутрални“ либерални идеи. Такива и не съществуват. Отношението  към мястото на държавата разкрива идейната им обвързаност с единия или с другия лагер. Ако десницата в парламента не го припознае като свой, шансовете за което предвид състава на правителството са минимални, то и на социалистическата партия едва ли ще може да разчита, доколкото реформаторското ѝ крило (за повече икономическа логика в политиката) е слабо застъпено и това се разбра от избора на ортодоксалния социалист Амон за неин кандидат-президент.

Когато продуктът на политическия маркетинг  Макрон изгря на обществения небосклон, социалистическата партия, в резултат на неизпълнените си програмни обещания, беше на път да сдаде властта на “Републиканците“. Въпросът пред “хайверената левица“ на управляващите беше как ако ѝ разбият статуквото да запази елита си. Отговорът беше намерен в опаковката предлагаща позициониран в центъра либерал, с някоя и друга дясна идея (той има в актива си успешен опит за въвеждане на конкуренцията в обществения транспорт) за харесване и в тази посока, но и с вдъхващо увереност за ограничеността на евентуалните реформи минало в ляво. Инвестицията в протежето на влиятелния социалистически ментор Жак Атали, придобила форма и цвят чрез заем от 8 млн.€ отпуснат за кандидат-президентската му кампания, е показателна за възлаганите на него надежди да прегради пътя на десницата.

Донякъде имаше преиграване в тези усилия, защото захранените медии успяха дотолкова успешно да сринат имиджа на републиканеца Фийон, че на втория тур Макрон се изправи вместо срещу него срещу Льъ Пен, докато активният в контактуването с избирателите си Меланшон беше оставен на спокойствие  и успя цели 3 пъти да надхвърли гласовете подадени за Амон. Този резултат може и да е поражение за социалистическата партия, но не е знак за отпадане на двуполюсния модел. Той успешно се възпроизведе във възхода на крайната левица. Не е достоверно твърдението, че избирателите са прегърнали центризма на Макрон, защото от 66% гласували за него на втория тур само 16%, според анкетите, се дължат на одобрението на програмата му.

Дали социалистите ще изберат по-бавно или по-бързо да се топят, в зависимост дали дрейфът им ще  се насочи към социаллибералния или към червения полюс, от това лявото в лицето на “Неподчинена Франция“ на Меланшон, няма да престане да упражнява влияние дори и да загърби националистическата реторика на Льъ Пен. Така и десницата няма да спре да се припознава в “Републиканците“ въпреки, че нейният Саркози също обвиваше реториката си с антиевропейски и националистически дух. Харизмата на Макрон е доказателство не за политическа схизма по оста национализъм / реформизъм а за силата на комуникацията и за превъзходството на образното пред съдържателното представяне. Политическите модели обаче са изградени върху идеи а не върху квалификации присъщи на арсенала на националистите и популистите. Няма как ценностното светоусещане да е от техния порядък, за да му се налага да прокарва между тях и себе си някаква разломна линия. Без съмнение и занапред яркият образ ще преобладава в масовото съзнание. Това обаче не е основание да му се придава статут на политическа същност.

Борис Танушев




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: boristanouscheff
Категория: Лични дневници
Прочетен: 370438
Постинги: 60
Коментари: 98
Гласове: 77
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031