Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.12.2016 14:29 - Богохулство vs Свобода на изразяване
Автор: boristanouscheff Категория: Лични дневници   
Прочетен: 170 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 20.12.2016 15:09


Този мой материал е публикуван в началото на 2015-та в сайта “Свобода за всеки“ по повод атентата срещу редакцията на “Шарли Ебдо“, но не и в блога ми. Ъгълът на отразяване на събитията в него е пречупен през призмата на плурализма, израз и на толерантността към ценностите на другите. Нито обаче атентатите оттогава са спрели, нито толерантността е престанала да се разглежда като едностранно задължение, затова го помествам и тук.

 

Богохулство vs Свобода на изразяване

 

Последните събития около Шарли Ебдо направиха от темата за свободата на словото и неговото използване чувствителен сюжет. Неговите поддръжници се събраха на безпрецедентен по мащабите си митинг в Париж, абсолютизирайки по този начин изявата му. При все това, упражняването му, свързано с толкова мрачни последици,  поставя задължително болезнения въпрос за неговите ограничения и контрола върху свободата на изразяване, най-общо казано, защото в нея се включват и образните послания.

За изповядващите дадена вяра (тя може и да е атеистична, в дадена утопия, например), съществуват граници, прекрачването, на които обезсмисля ценностните й постулати. За вярващите, такова прекрачване, базирано върху основата на понятието за свещено (за комунистите, това е кооперативната държава, за фашистите – корпоративната държава), се явява богохулството. Думата изглежда като извадена от средновековен трактат, но именно от нея почерпиха основание за терористичните си действия радикално настроените ислямисти, за да „санкционират“ едно поведение резултат от безреперно прилагане на  свободата на изразяване в западните демокрации.

Означава ли оттук, че богохулството е зона надхвърляща въпросната свободата и има ли разлика ако то е осъзнавано или не? Как самите религии третират този проблем?

В юдаизма, който едновременно забранява изображението на Бог и произнасянето на името му, идеята за богохулство остава ограничена. Там наказват по-лесно този, който подлага на преоценка „богоизбрания“ народ („Ти ли царят на юдеите?“) ", отколкото този, който похулва Бога /като полагаща основите религия, юдаизмът акцентира върху практиките и ритуалите (моралните заповеди в скрижалите), а не върху религиозните възгледи, които се явяват съвкупност от интерпретации (вариации) на основните вярвания./

За разлика от него, ислямът е стриктна религия, която изрично забранява какъвто и да е вид конкурентност на Бога и неговия пророк. Поради което, да се дава израз на представата (дори и доброжелателна) за Бог и Мохамед, под каквато и да е форма, е израз на богохулство, което трябва да се пресече.

В християнството Бог се разкрива пред хората в човешки образ и затова те могат да го представят и като част от земното си битие. Именно тази „човешка“ легитимност на Бога е основание и за образните и схоластичните интерпретации на проявлението му, дали основания и на ересите в ранното Средновековие, довели в 16 и 17 век и до Реформацията и религиозните войни.

Истинска промяна в християнската парадигма за богохулство /най-общо, то може да се определя като оспорване йерархията на неговите основополагащите ценности/ настъпва обаче с доминацията в реалния свят на материалните взаимоотношения при капитализма.

В начало на XX век Макс Вебер говорейки за „разочарованието на света“ (в смисъла на разомагьосването) и „войната на световете“, всъщност дава израз на ценностния плурализъм характеризиращ индустриалните общества /база за анализ тук е протестантизма/. Загубата на онтологичния чар означава, че вярата и  религията са преминали изключително в сферата на частното светоусещане, а т.н. война ознаменува приемането на факта, че няколко универсални системи за обяснението на света са в конкуренция помежду си. В епохата на свободните пазарни взаимоотношения, служещото за Casus belli антично и средновековно деление на вярващи и езичници и/или еретици се оказва крайно непродуктивно и е извадено от обществено обръщение.

Наложилото се разделение на църквата от държавата води до това, че християнската религия, на ниво общество, започва да функционира като християнска култура – едно от многото духовно-религиозни наследства на човечеството, но което, също като тях, трябва да се цени и уважава.

Ако днес, след срива на тоталитарните идеологии, все още обвиняват в светотатство/богохулство, то това идва от среди, които отхвърлят лаицизмът (светскостта) на обществото  в името на запазване на идентичността си - главно това важи за мюсюлманите, които се отъждествяват с уммата - ислямската общност, верността, към която е по-висша от тази, към която и да е друга група като род, етнос или нация. Случващото се е защитна реакция на неинтегрираната в глобалните промени част от тази общност, на фона на едно световно развитие, в което “политкоректната“ всевалидност на различни по стойност ценности не ги структурира а ги релативизира.

И ако днес богохулството е повече от актуално за тази общност, това се дължи и на всепроникващите  масмедии, които правят идентичността достояние и на най-затънтеното земно кътче изключително чрез образи. Съвременният свят е „иконичен“. В този контекст,  провокативната свобода на изразяване, в своите най-радикални форми, влиза във фронтален сблъсък с всички онези, които не понасят  видът  на „правоверния“ си образ деградиран. Но има провокация и провокация, при което изходната мотивация /желанието да деградираш „другостта“/ (Прости им Господи, те не знаят що вършат!“) е по-важна от крайния резултат.

Възможно ли е демократичната държава, съобразявайки се с чувствата на една общност, която продължава да съществува обърната изключително към себе си, да въведе в законодателството си провинението „богохулство“? Не, дори и само по определение, защото тя се е обявила за лаическа/секуларна/светска и е загубила компетентността си да отсъжда по въпроси свързани със „свещеното“. Затова пък, подсъдна на гражданското й правосъдие е всяка една атака срещу индивид или група от индивиди, която е предизвикана от неговата или тяхната религиозна (и/или расова) принадлежност.

Нормално би било обвинението в богохулство да важи единствено за тези, които са от едно и също изповедание, защото външни на него лица не споделят тяхното определение за свещено. Ако се наказват „друговерци“ за богохулство, това означава, че се взима под внимание не носителят на „скверното“ слово или изображение – той дори може да е пълен профан в критикуваната област и да не си дава сметка за извършваното светотатство – а именно свободното мнение изразено чрез образ или дума.

В крайна сметка, свободата на изразяване, под претекст за богохулство, е недопустимо да бъде ограничавана извън общността от едноверци, защото не може на другите да им се вменява специфично поведение към  постулат, към който те нямат отношение като към свещен, още повече, ако действието се развива в обективно съществуващата среда на повсеместно релативизиране на стойностите. Ако има претенции, те могат да бъдат отправени единствено към границите на въпросната свобода, която трябва да свършва там, където започва свободата на другия/другите.

Евентуалното нецензурно, неетично, лъжливо, подигравателно или обвинително съдържание се съотнася към рамката си - правно-политико-философската категория „свобода на словото”, както деянието към закона. Другояче казано, индивидът е напълно свободен в изказа си, докато е способен да носи отговорност за непрекрачването на границите – в случая, на зачитане  разбиранията на другия/другите.

Всъщност, когато за пръв път в декларацията от 1789 г., на която се позовава и политико-философската доктрина на либерализма, се споменава за „свобода на изразяването“, тя се подвежда под естествените (природните) права на човека, като изведена логически от неотменимото право на всеки индивид на частна собственост. Бидейки собственик на тялото си, индивидът има право и върху неговата експресия, в случая, да изрази своето мнение по съответстващ му начин чрез слово и/или образ.

В едно крайно либерално общество, това на анархо-капитализма, свободата на изразяване би трябвало да е абсолютна, дори когато е расистка или разпалваща омраза съм дадено убеждение, стига да не се цели с този акт подбуждане към физическа агресия спрямо определена група или индивид. На практика обаче, за да може да бъде призната за източник на права, частната собственост, в държавата на обществения договор, трябва да се подчини на договорните задължения произтичащи от свободното сдружаване, или обобщено - необходимо е да се очертае демаркационната й линия. Ако тя е свободно договорена, не може да има позоваване на накърнена лична свобода.

В едно либерално общество наравно със свободата се отдава значение и на принципи като плурализма и толерантността. Второто произтича от първото, тъй като правото на различни гледни точки е възможно единствено  ако то е уважавано. Трябва да се прави разлика между обида и заплаха. В това отношение, търпимостта към богохулството, колкото и то да е сквернословно за вярващия, трябва да бъде споделена, когато не е свързано с подбуждане към омраза.

Експлицитна за свободно налагащите се ограничения, произтичащи от гореизброените либерални принципи, е т. 2-ра от член 10-ти (за  свободата на изразяване на мнение)  от Европейската конвенция за правата на човека от 1950-та: „Упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност (…) за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите…“

Горното може да се преведе и като: Имаш мнение, съобразявай се!

Борис Танушев




Гласувай:
1
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: boristanouscheff
Категория: Лични дневници
Прочетен: 150275
Постинги: 48
Коментари: 84
Гласове: 62
Архив
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031