Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.03.2012 20:22 - Пошляпването като насилие ?
Автор: boristanouscheff Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3075 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 14.03.2012 12:37


image Пошляпването като насилие ?

Видях по новините на телевизията една анкета сондираща мненията на българите за прилагането на физически наказания върху деца. Оказа се, че преобладаващата част от тях са срещу насилието по принцип но не и срещу това упражнявано с възпитателна цел. Противоречието беше обяснено едва ли не с наличието на някакъв двойнствен морал. Не мисля обаче, че това е вярното тълкувание. Всъщност, ще предоставя на интересуващите се сами да си създадат мнение, като предлагам на вниманието им една моя статия написана по повод опита във Франция да се инкриминира като насилие от страна на родителите дори и невинното пошляпване по дупето на децата им. За истинско шамаросване или бой в текста дори не се и споменава, защото те отдавна са възприети от тамошното общество като насилие. Интересното (и порочното) в случая е, че и символичното наказание, когато то идва от страна на родителите, започва да се възприема като такова. А това е ясно указание, че тоталитарната държава прави опити да се възроди под формата на всесилност и изключителност на административния контрол. Анализираната по този повод френска ситуация без усилие може да се приравни с българската, доколкото разглежданата проблематика е характерна за мнозинството от европейските държави.

---------------------

За да отбележи тридесетата годишнина от премахването на телесното наказание в Швеция, Съвета на Европа започна през 2008 г. кампания под мотото „Вдигни ръка срещу шляпването по дупето” (Lиve la main contre la fessйe) считайки, че дори пошляпването (пляскането) по дупето на едно дете трябва да се приеме за телесно наказание. Няколко личности като Михаил Горбачов (преустроен комунист), Клаудия Кардинале (майка, чийто син е роден в резултат на изнасилване), испанският принц Фелипе Бурбонски и шведската кралица Силвия (благородници, които говорят на „Вие” с децата си ) вече са подписали петицията в полза на забраната на подобно пошляпване.

Във Франция, депутатката от управляващия „Съюз за народно движение” (UMP) Едуидж Антие, която е педиатър по образование, иска дори да се запише забраната за шляпването по дупето (la fessйe) в Гражданския кодекс. През 2010 г. тя предложи текст на закон, който да въведе законодателни промени в тази посока. Според г-жа Антие, „колкото повече вдигате  ръка на едно дете, толкова повече то става агресивно”. Не на символичните шамарчета, предупредителното плясване по ръцете и леките пошляпвания по дупето считани за „накърняващи достойнството на детето”. Оливие Морел, автор на „Пошляпването по дупето” (La Fessйe), също смята, че закон е необходим, тъй като „Телесното наказание е опасно за децата. В краткосрочен план, то убива всяка година хиляди деца (...), грешка е да се смята, че пошляпването не убива, то установява връзка на разрив между родители и деца.”.

И той не се колебае да отвори кутията на Пандора на медицинската си енциклопедия в опит да убеди обществеността в сериозността, както той я вижда, на ситуацията, служейки си за целта обаче предимно със софистични, поради липса на други по-издържани, аргументи от рода на свръхобобщението, смесването на доказателствата или размахването на плашилото на ужаса от въображаеми последствия: „Последиците от насилието [част, от което според авторът е и пошляпването] над детското здраве са: алкохолизъм и злоупотреба с наркотици, интелектуална недостатъчност, престъпност, насилие и рисково поведение, депресия и тревожност, забавяне в развитието, нарушения в храненето и съня, чувство на срам и вина, хиперактивност, лоши взаимоотношения, слаби училищни резултати, ниско самочувствие, посттравматични стресови разстройства, психосоматични разстройства, суицидно поведение и самонаранявания.”.

Ето защо, според привържениците на санкционирането на „нарушителите”, трябва да се създаде нов закон за забрана на тази специфична според тях форма на насилие - шляпването, което също било израз на физическо посегателство срещу децата. При все това, не може да се каже, че законът е този, който им липсва. Във френския Наказателен кодекс, член 222-13, се преследва упражненото насилие върху деца под 15 години ако то е довело до загуба на работоспособност. Санкцията е до 3 години затвор и глоба от 45 000 евро. При рецидив,  затворът стига до 5 години, а глобата, до 75 000 евро - член 222-14 от кодекса. Освен него и „Международната конвенция за правата на детето”, която е ратифицирана от Франция, също изисква от страните да предприемат мерки за защита на децата срещу "всички форми на насилие". Защо тогава е необходим нов закон специално за шляпването по дупето ако то е толкова очевидна форма на физическа саморазправа, както твърдят поддръжниците му – та нали борбата срещу нея е кодирана и в наказателното право и в международната конвенция?

Изискващите изричната забрана твърдят, че причина за желанието им да бъде поставено шляпването извън закона е, от една страна, да принудят родителите да търсят в комуникацията с тяхното потомство пътя за разрешаване на възникналите конфликти, а от друга, да се отправи послание към децата, че проблемите не се решават с насилие. Слабостта обаче на подобен род аргументация е, че се основава на априорното положение, че децата по всяко време ще имат, както желанието, така и способността да общуват с възрастните и ще бъдат винаги в състояние да преценяват обективно собствените си действия.

Инкриминирането на поведението на един родител спрямо детето му, би означавало преди всичко то да се извади от естествения си контекст и да се проектира в условията на чисто индивидуалните и равнопоставени отношения характерни за зрялата възраст. В този случай обяснението за „девиантното” (отклоняващото се) поведение на родител дължащо се на проявена от него човешка слабост като умора, неразположение, раздразненост или отчаяние, няма да се различава от това, което е в основата на обяснението за част от насилието и в самата семейната двойка. Но в единия случай става въпрос за принципа на субсидиарността (решенията по създаване на политики трябва да се вземат на възможно най-децентрализираното ниво), а в другия, на равноправието.

Разбира се, винаги може да се твърди, че да удариш детето си, пък било то и само символично, не е единствено възможният начин за въздействие. Но кой е в по-добра позиция да съди в това отношение? Държавата и социалните служби (СС), една чисто конвенционална конструкция, която е подчинена и на корпоративните си интереси, или родителите, дори и да са непохватни като такива (но в този случай поведението им е разбираемо и следователно извинимо), които са естествено привилегировани да са първите, които да взимат решения за собствените си деца, и чието поведение е било кодирано от еволюцията в продължение на стотици хиляди години?

Тук трябва да се припомни, че възпитанието и образованието от най-ранна възраст на детето е основното задължение на родителите. Наказанието, както и наградата, които служат за ориентировачна рамка на детското съзнание, докато то все още е незряло, е обичайно право на родителите, което няма никаква допирна точка с наказуемото криминално насилие. Да се ​​твърди противното от някои би означавало, че те или се изживяват като превъзхождащи природата, или, че са в неведение за опита на предците си, или, което е най-страшното, си дават божественото право да постановяват кое трябва да се смята за морално и кое не - поведение, което за съжаление не е чуждо нито на съдиите като цяло, нито на СС инстанциите.

Вярно е, че ако се приравнят всички „удари с ръката или с опакото й върху задните части” с „физическо насилие извършено върху тялото на едно дете”, както това се прави в проекта на закона, няма да остане кой знае какво за предварително обсъждане. Ще бъде, като да искаме да се приемат всички болезнени усещания от проникването при акта на доброволния първи секс за "физическо насилие", защото би било  резултат от „погрешно”, тоест прибързано, невнимателно или неопитно, поведение на „проникващия”. С други думи, ние сме изправени пред начин на мислене типичен за конструктивистките нагласи на разсъдъчната доктрина на правосъдието разглеждаща представите като продукт на съгласуваност (приетите закони) а не на адекватно отражение на реалността. (Доколко законите разминащи се с ценностните и морални нагласи на свободното общество са му противопоказни и пораждат в противовес насилие, е тема за друг анализ.)

В името на какво шляпването, което е само слаба физическа и по-скоро символична корекция караща детето, което се инати да не слуша, да се подчини на правилата, трябва да се отнесе към насилието, както това би било вярно ако се ошамароса или му се нанесе побой? Трябва човек да е наивен или невеж по отношение на всичко, на което ни учи психоанализата, за да не допусне, че чрез своята прищявка или инат детето се противопоставя по „природен” начин на авторитета на родителите си и никаква „педагогика”, никакъв диалог не е в състояние да преодолее този негов инстинкт, който го подтиква да им наложи личността си и без помощта на разума, твърде беден в този стадий от живота му, за да може да бъде използван ефикасно.

Споменът от едно шляпване е нищожен, още повече, че то е реакция, която детето причинява „съзнателно” – тръшканиците, ревовете, капризите, сълзите, които текат по команда. „Плесницата” е символ на авторитета, който детето безпроблемно разпознава, докато думите изискващи от него послушание, привидно безболезнени но малко разбираеми в този момент на инатливо упорство, ако му бъдат наложени на всяка цена, пречупват волята му. Нараняващи, особено когато са произнесени в състояние на гняв, те биха могли да причинят много повече вреда на съзряването му от лекото шляпване, оставяйки завинаги запечатани в съзнанието му  като унизителни.

Инкриминирането на шляпването устройва изключително социалните служби, които ще се възползват от тази възможност, за да се включат по един още по-абсурден начин в живота на родителите третирайки ги като пациенти, които трябва да бъдат асистирани, за да поправят възпитателните си „грешки”. Генерализирането на концепцията за недосегаемост на детето ще доведе до катастрофални последици и в семействата и в училищата, възпроизвеждайки насилници съобразяващи се единствено със собственото си его, което на свой ред ще разшири намесата на СС. Това ще бъде спирала на държавното вмешателство в личния живот, делириум на институционалната параноя.

Както отбелязва Мартин Брус, президентка на асоциацията „Гласът на детето” (La voix de l"enfant), правителството е сбъркало бойния си призив: „Ние затъваме все повече и повече в репресиите. Малко по малко ние отнемаме авторитета на родителите над децата им. Не бъркайте възпитание и злоупотреба.” - становище, което се споделя и от нашата правозащитна асоциация „Разширен Комитет за Защита на Индивида и Семействата” (CEDIF) : http://asso-cedif.e-monsite.com/

Продължаването по този път води до абсурд. Един ден може да се поиска да се забранят детските милувки, защото СС не могат да са сигурни дали те нямат сексуален подтекст. В момента 82% от французите са за пляскане по дупето. Според анкетата на „Неделна Западна Франция” (Dimanche Ouest France), 45%  от тях са на мнение,  че това  „учи на уважение към авторитета” а те знаят по-добре от привържениците на социалното инженерство подписващи петицията срещу шляпването, кое е добро за тях.

Жалко е, че в резултат на дългите години размиване под синдикално и корпоратистко влияние на идеологическите граници във Франция, десни депутати са готови да участват в голямата измама „задни части”, единствено в полза на обсебените от левицата СС. При все, че проблемът е точно обратният – имплозията (експлозията навътре / свиването) най-вече под социален и институционален натиск на родителските права, илюстрирана от наложената на обществото концепция за детето цар и свързаните с нея неблагоприятни въздействия от ограничаването на възпитателното влияние на семейството.

Борис Танушев





Гласувай:
5
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: boristanouscheff
Категория: Лични дневници
Прочетен: 154003
Постинги: 48
Коментари: 84
Гласове: 62
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930