Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.01.2010 13:39 - Френско или либийско правосъдие – изберете сами (трета част)
Автор: boristanouscheff Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2095 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 10.04.2011 21:53


На вниманието ви е текст, който е пряко свързан с водещия материал в моя блог – темата за демократичността на едно общество пречупена през личната ми трагедия – отнемането на децата ми от френското правосъдие. Това, което сега ви предлагам е смисловият (но пасаж по пасаж), а не буквален превод от френски, на подаденото от мен до висшестоящите съдебни инстанции искане (безрезултатно) за отстраняването на детския съдия позволил си гаврата със семейството ми. В тази молба събитията са проследени и хроникално и документално и е най-точното и пълно описание на случая, с което можете да се запознаете. Ако имате търпението да прочетете материала до края, ще разберете и вложеният в заглавието смисъл.

Борис Танушев

П.С. Тъй като обемът на материала не позволява вместването му в една публикация, то съдържанието му е разбито на пет части - това е третата. :


Френските психиатрични експертизи


Първата, тази на съпругата ми, е по-скоро «нормална», тъй като трябваше само да се установи степента на тежест на депресията й, чието съществуване, по принцип, не се поставяше под въпрос. Според експертът, състоянието й позволяваше тя да отглежда децата си: " Тя е в състояние да отговори на материалните, емоционалните и психологическите потребности на децата си. " Но той се опита да сведе до минимум въздействието на този свой извод като го подплати със собственото си твърдение че, " г-жа Танушева приема AEMO " (подобен въпрос, дали приема или не, никога не й е бил задаван, а и тя самата винаги категорично е отхвърляла външната намеса в семейството ни).

Още на този етап (с експертизата на Даниела, но впоследствие и с моята), в нас се пробуди неспокойство причинено от факта, че психиатърът не се интересуваше изобщо от това какви са ни взаимоотношенията в семейството, както помежду ни, така и с децата, нито пък дали сме имали някакви болестни антецеденти, ние или близките ни. Той искаше от нас само биографичните ни данни, които бавно набираше на компютъра си в продължение на около 40 минути, с което се и приключи.

А какво казва законът за начина по който трябва да се проведе един психиатричен преглед?: " Един психиатричен преглед, с трайност от минимум ¾ часа е необходимо продължителен. Той изисква понякога няколко изследвания (две или три), без да се смятат необходимите често пъти психологически прегледи и евентуалните параклинични такива." (Декрет от 10/01/1992 определящ правилата и праговете за класификация на психическите разстройства)

"Претупването" ни от психиатъра можеше да означава само едно, че той е счел, че фактите в предоставените му доклади са напълно достоверни и той няма защо да си губи излишно времето с уточняването им. Така на практика, ние бяхме изправени пред истинската цел на манипулацията провокирана от съдията. Това му е позволило да "избели" непроверените твърдения в докладите, подхвърляйки ги като достоверни на психиатъра, и веднъж получил обратно услужливите му "експертизи" почиващи на фалшивите показания, да твърди, че е имал основания наказвайки родителите. Механизмът е прост и очевидно изпипан и изпитан. Изпращат се на психиатъра наличните уличаващи доказателства, които дори и необсъдени и непроверени, са представени като достоверни, тъй като са подпечатане с авторитета на магистрата.

Оттук нататък, достатъчно е психиатърът да зададе само един въпрос на този, който е срещу него – дали отхвърля фактите от докладите (твърденията превърнали се в истини чрез одобрението им от съдията) Въпрос, който в крайна сметка, дори не е необходимо да бъде зададен, тъй като по хипотеза, експертиза има назначена, когато една от страните, не е съгласна с решението на съдията (а пък аз си се заблуждавах, че този подход е останал в миналото). Този , който подлежи на експертиза, ако очевидно се противопоставя на обвиненията срещу него (т.е. рита срещу "фактите"), не може да избяга от диагнозата си на паранояк (т.е. на психопат обсебен от мания за преследване) и втвърденост на личността (т.е. е неподатлив на превъзпитание), и единствената препоръка, която лекарят ще направи в този случай (а съдията това и чака) е на изследвания да му се отнемат децата, за да ги спасят от него, непоправимия. - По дефиниция, параноята се характеризира със сбъркано разсъждение, което е логично но почива на фалшиви предпоставки. – В скоби казано, ако приемем това определение за вярно (а то е), можем да обърнем разсъждението на експерта и да му посочим и друг възможен обект на параноично поведение почиващо на расистка, по всяка вероятност, основа.

Аз бях загубил правната битка предварително, само от факта, че се съгласих да се подложа на психиатричен преглед (но и в противния случай пак щях да бъда наказан с отнемане на децата, под предтекст за отказ от сътрудничество). Съдията вече можеше да отбележи в мотивите си, без всякаква дискусия, че " психиатричните експертизи потвърждават предварително събраните доказателства " – без при това да се притеснява от факта, че от текста на експертизите си личи, че за никакви доказателства не е ставало въпрос по време на изследването. – Как при тези обстоятелства да не направя паралел между нашия случай и аферата от Утро, където услужливи психиатри "потвърдиха" "убедеността" на съдията Бюрго за "психиатричните отклонения" на 30-тината невинни, които той вкара в затвора само по донос подпомогнат от заключения идентични на горното - " психиатричните експертизи потвърждават предварително събраните доказателства ".

Бях представен от психиатърът, без никакви конкретни примери, само по метода на "приятелското мнение" като мегаломанияк и паранояк. Той дори не се поколеба да пресече линията на деонтологията на професията си за да подкрепа тази своя теза. Той съчини предпоставките на изводите си - например, за да ме вкара в класическия симптом за параноя, той ми приписа мисълта, без това да е било заявено от мен: " Той подозира заговор ", Но и това не му беше достатъчно. След като отбелязва в наблюдението си, че аз не пуша, не пия и съм вегетарианец , той "еx nihilo" (от нищото) предполага, че ако се пристрастя към наркотици аз ще стане опасен (нещо като това, ако убие, ще стане убиец)!: " Тъй като той е много интерпретативен, важно е да избягва всякакви наркотици, (...) защото има риск да изпадне в делириум, от параноичен тип. ".

А защо аз на петдесет години, трябва да стана токсикоман? Защото като чужденец не вдъхвам доверие ли? - Нито психиатърът, нито съдията не си поставят подобни въпроси – те си имат готовите отговори. Важно е било, в "експертизата" да се вкарат понятията делир, параноя, мегаломания (към последното местните са чувствителни), за да внушат съответната опасност. И помен няма от диференцирана диагноза, когнитивна предпоставеност или алтернативни мнения, за да се изключат дължащите се на тях евентуални грешки, които не се разглеждат от медицината като делир или нещо подобно.

Ако начинът, по който моята експертиза беше направена може да има нещо общо с обективността, то всички нормални хора би трябвало да се страхуват от попадането си при подобен род "експерти", които на принципа "a contrario" (на обратното) ще ги изкарат потенциално луди!

И вероятно, понеже и самият психиатър не е бил достатъчно убеден във валидността на собствените си "аргументи" той използва метода Куе (на самоубеждението) за внуши значимостта им чрез многократното им повторение. Така например, той използва най-малко пет пъти в текста си определението "раздразнителен" без обаче да свърже с него нито един факт. Но явно квалификациите са стихията на този медицински кадър.

Неговата експертиза, той я превръща (поради липса на друго) в стилово упражнение по словесна изящност (традицията задължава): " неговата гордост го заслепява и велик господар, той не благоволява и най-малко да отстъпи (...) той упорства още и още в едни и същи напразни търсения и мечтае всеки ден, изпълнен с надежда, за славните парцали на подложения си на изпитание нарцисизъм ". - Пред подобен текст, не мисля обаче, че трябва непременно да си специалист в дадена област, за да разбереш, че колкото повече прилагателни има в тезата толкова по-малко обективност й остава.

Всички доклади ме изкараха виновен (включително и априорните предразсъдъци на съдията) за здравето на жена ми - в противен случай как "заинтересованите страни" (социалните служби) могат да обяснят "загрижеността" си от едно "поведение съвсем адаптирано" (израз на съдията) на децата ми, без да предпоставят, че съществува в мое лице поне потенциална опасност, която ги заплашва. Но тъй като няма външни доказателства за наличието на недостойно мое поведение (с изключение на клеветите на г-жа Морер), а пък има задействана процедура, трябвало е на всяка цена да се открие нещо достатъчно осезаемо като доказателство. Тази роля е била изиграна от здравето на съпругата ми, влошено според социалните с моето посредничество.

Но дали в действителност здравословното й състояние е това, за което е представено? Нито един лекар сред тези, които са преглеждали съпругата ми за депресия - д-р Цимерман и д-р Елов от Градската болница, докторите Елар, Нойман и Азер от частния сектор, д-р Ме и д-р Секулов от експертите, не съобщава за съществуването на суицидни мисли при нея - това, което поражда най-много притеснения при една депресия (а и тя самата категорично винаги е отхвърляла подобна идея). Защо тогава, авторите на социалните доклади, които при това не са лекари, съобщават за самоубийствени идеи при нея като за установен факт? " Ние се притесняваме за възможното й преминаване към самоубийство. " - доклада на детската медицинска сестра. ; " При нея има риск от самоубийство. " - доклада на социалната анкетьорка ; " Г-жа Танушева е убедена в скорошната й смърт. " - доклада на образователната асистентка.

Това заиграване с човешкия живот от страна на социалните служби не е ли с единствената цел да се превърне инцидента в здравословното състояние на жена ми в произшествие, което да заангажира моята отговорност (не съм се бил притекъл в помощ на човек в опасност а това е наказуемо от закона), за да могат по този начин те да оправдаят собствената си интервенция и да насърчат тази на съдията? Независимо от това какви са били основанията, съдебната практика не позволява едно подобно прехвърляне на компетентност: " Оценката на г-жа И, която е била натоварена със социална анкета а не с психиатричен преглед, не може да се приеме за диагноза. " (Апелативен съд на град Тулуза, дело № 721 от 04/07/2006).

Въпреки манифестираното желание на службите и съдията, да ме изкарат мен виновен за състоянието на съпругата ми, все пак не е необходимо да се притежава диплома за психиатър, за да се разбере, че една ендогенна депресия (тази на съпругата ми) не се причинява от външни обстоятелства и аз не мога да продължавам да бъда сочен за такова. И че, ако една депресия е свързана с фобия " Г-жа Танушева е фобична. " (от експертизата на френския психиатър), то тя също не се влияе от външни фактори - по дефиниция фобията е страх без видимо основание. От което следва, че логично, аз не трябва да бъда държан отговорен за състоянието на жена ми, но ... (виж цитираната по-горе басня на Ла Фонтен)

Второто изслушване пред съдията Льо Февр

На 25 април 2008 г., след междинния доклад (от 11/04/2008) на прикрепената към нас образователна асистентка г-ца Пететен и готовите експертизи (от 20/02/2008) на д-р Ме, ние отново бяхме призовани пред съдията. Още с пристигането си ние осъзнахме, че нашата съдба е вече предрешена – пред вратата на съдията имаше трима полицай, които ни заобиколиха, докато представители на социалните служби отвеждаха децата ни. След като изчака да бъдем разелени от децата ни, съдията ни прочете няколко реда от новопостъпилия доклад и заключи, че не виждал никаква промяна в ситуацията (за изтеклите четири месеца от предишната му присъда какво е трябвало да се случи?), и добави, че още предния път бил смятал, че трябвало да бъде по-строг с нас. (Ще припомня, че дори и това, което този съдия ни наложи в първото си решение, не беше препоръчано от социалната анкета). След това той даде думата на моя адвокат, но единствено за да спази някакъв формализъм, защото го прекъсна само след няколко изречения, давайки да се разбере, че неговото решение е вече взето. Или, за да бъда по-ясен, ние бяхме лишени от справедлив процес защото адвокатът ни нямаше възможност да пледира, не се проведе действителен дебат и присъдата беше предопределена.

Невъзможно беше при тези условия да отстояваме правата си в дело, което беше само пародия на процес. Единствената следа, която съществува, за това, че съм протестирал предварително произнесената присъда, е в съобщението, че съм го направил. " В съдебното заседание и в писанията си, които той депозира по време на дебата, г-н Танушев отхвърля различните твърдения на социалните или медицински служби в основата на сигнала, докладите на психиатричните експертизи и доклада на службата за образователно асистиране в отворена среда. " - Това е всичко, до което този съдия е свел прилагането на член 16 и 455 от (френския) ГПК: " (Съдията) не може да се позовава в решението си на средства, обяснения и документи, споменати или депозирани от страните, без те преди това да са били контрадиктуарно дебатирани (с аргументи за и против) " ; " Присъдата трябва да посочва в резюме респективните твърдения на страните и аргументите им в защита на това. " Юриспруденцията също така подчертава, че съдията, трябва да отговари на всички съществени аргументи представени от страните и не може да се задоволи само с общи изявления без да вземе под внимание детайлите на използваната аргументация (Касационен съд 1-ва цивилна камара, 07/11/1995, No 94-05083).

След като противозаконно бях лишен от истински дебат, отново не ми остава нищо друго за защита освен да се реферирам с цитати от писмената мотивация на съдебното решение. – Ще започна подред, от началото, тъй като на повече от половината от първата страница на мотивация си съдията се спира на социалната анкета проведена преди почти една година и вече послужила за аргументация на предишното му (и различно по съдържание) решение.

" Службата за социална анкета е наблюдавала, че г-жа Танушева, уморена, и е било трудно с малките й деца, вероятно също заразени от брачното неразположение. " – Едно предварително уточнение. Социалната анкетьорка е идвала само веднъж в дома ни и то по време когато децата бяха на училище. За наблюдение или за лъжа в такъв случай става въпрос?. Но твърдението, което истински заслужава внимание в това изречение (ако хипотетично приемем за истина представеното ни) е предположението, че децата са "вероятно засегнати", което обаче не е същото като "истински засегнати" – Това ли е полицейската логика (подозрителността издигната в критерий), по която деца се лишават от родители?

В един дрг пасаж се казва: " Наблюдавайки отвън, децата показват винаги едно напълно подходящо поведение. " т.е. няма наблюдение (и то в продължение на цяла година), което да потвърждава обратното. Тогава? Къде е доказаната опасност (каквото е изискването на закона), пред която са изправени децата? Единствено съществува предубедената "интимна конвикция" (вътрешното убеждение) на съдията, който си тълкува истината, както на него му се иска. Докато ето какво казва съдебната практика: " Ако интервенцията на детския съдия е априорно обусловена от поне потенциална опасност, то толкова повече, настаняването на детето вън от семейството му може да става само в случай на доказана опасност. " (Апелативен съд на град Бурж, 08/03/2001).

Но извън този въпрос на "вътрешно убеждение", който има своето място в едно дело от наказателен характер (мнозина от правистите смятат, че делата по член 375 от ГК са именно такива), съществува въпросът на какво основание споменатата от съдията анкета, която вече е послужила в първия процес, се използва повторно и то за да утежни присъдата (от AEMO към пласиране).

Или съдията разглежда анкетата като ново доказателство (което обаче тя не е), или е приложил принципа на двойното наказание (за едни и същи събития), но и в двата случая е в грешка - Европейският парламент на 12 април 1989 прие следното определение на принципа "non bis in idem" (не два пъти за едно и също нещо) свързан със закоността и авторитета на произнесената присъда: " Никой не може да бъде преследван или осъден за деяния, за които вече е бил оправдан или осъден. "

" Според информацията, събрана от социалните работници, имали контакти със семейството, г-н Танушев се е показал като вербален насилник спрямо своята съпруга парадиращ с голямата си агресивност. " – Тук съдията се самоцитира от мотивацията на първата си присъда, но вече за да даде "нов" прочит на "събитията", които явно би трябвало да са се случили, ако би трябвало законът да бъде спазван, между първото и второто съдебно заседание. Но самият съдия, само няколко линии по-надолу, подсказва, че няма предвид никакви нови събития.

Ето това негово директно самопризнание: " Той (аз) отхвърля обвинението, че е отказал да се срещне с възпитателката. " – т.е. от фразата се разбира, че единствената социална работничка, посещаваша по това време дома ни, не се е срещала с мен. Тогава откъде накъде може да се твърди, че "агресивното" ми поведението е било констатирано при контактите на социалните със семейството?

Ако има някакъв източник за тези безпочвени твърдения то той е не друг, а г-жа Морер, която е продължила в този период да обикаля различните социални служби и да разпространява клеветническите си твърдения - отделни служители от службите потвърдиха, че са били в контакт с нея (вижте по този повод и писмото й донос до съдията).

" Трябва да се констатира, че г-н Танушев (...) остава недостъпен за работа в отворена среда. " - Няма да коментирам факта доколко е нормално да съм "достъпен" за мярка, която считам за неоснователна и принудителна, но бях съгласен (както и в момента съм) да "кооперирам", за да не утежня наложения ни наказателен режим. Назначената обаче да ни "образова" (явно сме смятани за "прости" и "недостойни" родители-имигранти), току що постъпила на работа (и бездетна), г-ца образователна асистентка, идваше в сряда, веднъж на всеки две седмици в началото на следобеда, и очакваше и аз в този момент да присъствам, знаейки при това, че аз работя на цял работен ден и то извън Страсбург.

" Службата за защита на малолетните (на г-цата образователка) (...) докладва за влошаване на ситуацията " ; " у дома (децата) действат по свое усмотрение " (т.е. не получават инструкции, които явно са необходими за "нехармонично" развитите личности). - Обелязвам тези пасажи, защото те са показателни за начина на представяне на събитията от съдията – т.е. само голословни твърдения без конкретика защото такава не съществува. В доклада на впросната служба (на г-цата) единственият факт, който е отбелязан (като "тревожен") , и би могъл да има някаква връзка с възпитание, е това, че едно от момиченцата ни е яло кифла в 14,30 часа пред телевизора. Жест, на който то е научено от забавачницата която посещаваше, но който, бездетната г-ца възпитателка явно не е могла да си обясни.

" Медицинският експерт потвърди необходимостта г-жа Танушева да се лекува. " - Това е най-сериозната манипулация в мотивацията на съдебното решение по отношение на съпругата ми. Тук "само" е пропуснато да се цитира финалното заключение на експерта, че: " Дори и да не е в най-добрата си форма, поради факта на депресивния синдром, тя (г-жа Танушева) е в състояние да отговори на материалните, емоционалните и психологическите потребности на децата си. " !

" Той (аз) бавно, но сигурно се отдалечава от реалността на живота, от необходимтеи компромиси и спасителния здрав разум, която позволява един здравословен семеен и социален живот " ; " ако не приеме няколко компромиса, ситуацията е много кратък срок ще стане неуправляема и единственото решение ще бъдат да се защитят от него децата. " – Или ако бъде представено като квинтесенция - "здравият" разум и компромисите са основата на здравословния живот (ех, Алеко, трябваше да си по-толерантен към героя си). Приведените пасажи са взаимствани от медицинската ми експертиза, но явно вложената в тях мисъл импонира на съдията и затова ги и акцентира. Като се има предвид обаче този избор, въпросът за тяхната съобразност е задължителен. Откога, например, "здравия разум", който в ежедневието съпътства не нормативното а арбитрарното поведение се е превърнал в юридически аргумент?

По какви критерии днес едно семейството се оценява като здраво – съчетанието е било на въоръжение през 30 те години на миналия век и се отъждествява с евгениката. ; Какви са тези мистериозни компромиси, чието съдържание не ми е известно но трябва да го приема? ; Каква е тази ситуация, която въпреки, че е управляема, както си личи от текста, рискува (а защо?) да се превърне в неуправляема? Не е ли това само риск от опасност? Трябва да се припомни, че практиката отхвърля позоваването в едно съдебно решение на риск за опасност, като мотив зависещ твърде много от личното мнение и изисква опасността да бъде доказана: " от друга страна, обосновавайки решението си върху наблюденията и изводите на експерт-психиатъра, без да уточнява в какво точно те са основателни, Апелативният съд е лишил решението си от мотивация. " (Касационен съд 1-ва цивилна камара, № 98-05044 от 08/06/1999).

" Трябва също така да се отбележи, че докато Мирослав не приема принципа за временно отдалечаване от дома му, както между другото не прие интервенцията в открита среда, то Илейн, която изглежда отговорна по отношение на малката си сестра, добре разбра необходимостта майка й да се лекува и не изглеждаше обезпокоена, която току що й бяха обяснили. " (В скоби - Милите ми момиченца, как само са се погаврили с тях "обяснявайки" им, че ги лишават от мама и татко.) Този цитат дава ясно, да се разбере, че синът ми, тогава на възраст от 7 години, на два пъти е отказал да приеме фалшивото представяне на семейството му положение. (Отново в скоби – по-късно същият този френски "правосъден" представител ще промени тактиката си и вече ще твърди (в унисон със социалните служби), че синът ни никога не е искал да се връща при нас, а така бил казвал само защото се страхувал от гнева на баща си!)

Нямам и думи да изразя възмущението си от манипулацията с момиченцата ни по на 3 и 5 годинки по онова време. Как е възможно, да се поднася като довод отговора на въпрос поставен в наше отсъствие, който нито сме чули как е зададен, нито сме чули как е отговорен, нито как е интерпретиран, нито дори това, дали не му е отговорено само от учтивост или пък само с кимане на глава, което за децата ни тогава означаваше не? – Доказателство, че приведения цитат не е нищо повече от манипулация (затова пък долнопробна) е, че през първите два месеца от пласирането на децата ни бяхме лишени от телефонен контакт с тях, защото те силно се разстройвали при всеки звън на телефона или на вратата очаквайки мама и татко да се появят (най-малкото ни момиченце е плакало непрекъснато).

Но отново ще оставя да говори юриспруденцията: " Върховният интерес на детето трябва да ръководи решенията относно неговото състояние и подхода към него ; упоритостта на магистрат, който не взима под внимание желанието на детето, и чиито отношения с него пораждат конфликти, имайки предвид психологическото състояние в което го поставя, може само да бъде обвинен и отстранен " (Касационен съд 2-ра цивилна камара № 04-17.663 от 07.07.2005).

В заключение към тази втора произнесена присъда

Summum Jus, Summa Injuria (Прекаленото правосъдие води до несправедливост) - това е, вярвам, най-доброто обобщение за тази част. Оставяйки в стила на символиката, ще отбележа и 14-те спирки (момента) от голготата на семейството ми в този процес:

1) – нашият адвокат не беше призован от съдията на съдебното заседание.
2) – заседанието беше определено за 25 април 2008 г. в деня на рождения ден на нашия син.
3) – трима полицаи ни вардеха като престъпници от самото начало на процеса.
4) – бяхме отделени отдецата си още преди съдебното заседание.
5) – исканият допълнителен срок за запознаване с документацията не ни беше отпуснат.
6) – молбата ни за контра-експертизи не беше приета.
7) – нямаше дебат с аргументи, само резюме на един доклад.
8) – пледоарията на адвоката ни беше прекъсната в самото начало с мотива, че решението вече е взето.
9) – съдията се позовава на медицински доклад от преди една година и вече служил за аргументация.
10) – противоречията в показанията не се отхвърляха а се тълкуваха срещу нас.
11) – с отнемането на децата ни съдията надхвърли препоръките в докладите.
12) – не беше разгледана възможността, предвидена по закон, да се възложат децата на бабата и дядото.
13) – никакъв срок, предвиден при това от закона не беше предоставен на нас и децата за адаптация.
14) – децата ни, обляни в сълзи, бяха брутално отведени от съда, без дори да успеят да си вземат връхните дрехи и играчките, с които бяха дошли.

В скоби. - Когато си тръгвахме от кабинета на съдията, напълно съсипани от отделяне на децата ни, един от тримата полицаи, които ни ограждаха до излизането ни от съда, се опита да ни утеши малко с факта, че не само ние сме в тази ситуация, като ни сподели за съдията: " Тази жена създава жертви. " А на приземния етаж на съда, една жена, когато видя, че жена ми слиза надолу по стълбите разплакана ни попита дали не идваме от съдия Льо Февр. Чувайки положителния отговор, тя кимна с глава съчувствено и добави " Тази е една м....... . "

Инквизиторската процедура, в която бяхме въвлечени, не ни остави никакъв шанс, нито на нас, нито на децата ни. Предварително решената присъдата беше всичко друго, но не и справедлив съдебен процес (изискването на член 6, § 1 от ЕКЗЧПОС). Какво остава тогава пък за § 2 - правото на презумпцията за невинност. Според Европейската съдебна практика, тя надхвърля обхвата на наказателно производство и се прилага всеки път " когато лицето е обект на твърдения, които отразяват усещането, че той е виновен " (ЕСПЧ, Минели, 26 март 1983, A. 62, § 37).

Като резултат от присъдата, която иначе основно се прилага за да наложи образователни принуди - приема се, че родителите са безотговорни или пък не се справят, краят на учебната година на сина ни и средната дъщеря беше разстроен (те бяха преместени в някакви селски училища със слети класове), а най-малката дори трябваше да спре да ходи на детско училище, защото за паралелка на нейната възраст нямало достатъчно деца.

След съдебното заседание ние научихме, че нашите деца са настанени в приемни семейства разделено и в различни населени места далеч от Страсбург, без обяснение защо, в пълно нарушение на закона, който изисква, че ако трябва децата да се отделят едно от друго, то това да става със специално мотивирано решение на съдията, държащ сметка за личните взаимоотношения между братя и сестри. (Апелативен съд на град Париж, 7 май 2003). Но зачитането на духа на закона, по всичко личи, е последна грижа на този магистрат, на когото явно е достатъчно, че държавата го води за съдия.

Отново в скоби – Какво ли си е казвал той, когато си е спестявал "подробността" да се обяснява за разделянето на децата ни?: Хайде сега, ще давам обяснения на някакъв си имигрант. И без това съм го прецакал от всички страни. Там по селата имаше места, там разкарах децата му.

Съдът за малолетни е компетентен, когато здравето, сигурността и морала на малолетното лице е в опасност или пък когато условията на неговото образованието или физическо, емоционално, интелектуално и социално развитие, са сериозно компрометирани (позоваването на физическото, емоционално, интелектуално и социално развитие са въведени от Закон № 2007-293 от 5 март 2007 г.). В конкретният случай на нашето семейство, не е имало доказателства за щети (още по-малко за сериозни такива) причинени на физическото, емоционалното, интелектуалното или социалното развитие на децата ни. Затова законът предписва: " Винаги когато е възможно, малолетния трябва да се оставя в естествената си среда (семейството). "

Затова мярката, която предвижда извеждането на детето от естествената му среда (член 375 от ГК), предполага, че констатираната опасност е доказана и сериозна. Ето защо прилагането й трябва да става с особено внимание: " Тази мярка, извън това, че е констататирана от съда налична опасност, при всички случаи подкопава родителски права а в по-широк смисъл и личните свободи, включително и тези, на които се радва малолетния. " (Апелативен съд на град Версай, детска камара, 7 март 2002 г.)

" Дори един малолетен да е в ситуация на опасност, дори и тя да е сериозна, това не означава, че е необходима съдебна намеса. (...) Пласирането на малолетното не трябва да бъде считано от никого, специалисти или членове на семейството, като наказателна санкция " - Мишел Юе, правен съветник по въпросите за закрила на детето".

" Магистратите от прокуратурата, както и от съдилищата, преди да се намесят, трябва да са проверили, че администрацията е сторила всичко възможно за да се справи със ситуацията. (...) Т.е. трябва да се предпочита административната намеса пред съдебното пласиране (...), помощта за жилище и финансовата помощ пред отнемането на детето! " - Жан-Пиер Розенцвайг, председател на Детския съд в Бобини (предградие на Париж)

Ние обжалвахме, този път на време, съдебното решение. За съжаление неуспешно. Апелативният съд не взе под внимание нашите доводи, а тезите на социалните служби, които разбира се, защитаваха намесата си. Съдът не допусна да повдигна въпроса за многобройните процедурни и направо законови нарушения на съдията Льо Февр, които, ако ги беше разгледал, само те щяха да са достатъчни да анулират първоинстанционното решение.

Не бях подкрепен от адвоката си, който, платен от държавата, подходи формално към случая, не депозира никакъв документ от предоставените му и каза само две приказки, в които не ставаше въпрос за това , че сме невинни, а за това, че не сме чак толкова ненормални колкото ни изкарват.

Опитвайки се да се намеся в хода на делото, думата ми беше непрекъсната отнемана от председателя на съда и аз още в самото начало на процеса бях изгонен от съдебната зала - за нарушение на наложения от него ред. Бях повикан отново на финала, когато вече за никакви дебати не можеше и дума да става.

Тогава ме обвиниха в лъжа – бях казал че никой в продължение на три години не ни е предлагал по-голямо жилище. Междувременно обаче бяха разбрали от социалния доклад че сме отказвали на направено ни предложение за жилище от социалната асистентка – според правилата, в такъв случай могат да се намесят и да ти отнемат децата. Цялото безумие на ситуацията се състоеше в това, че аз имах документ (макар и не депозиран) от въпросната социална асистентка, че никакво жилище не ни е предлагала, докато авторката на доклада, както това е практика в този род процеси, не присъстваше на заседанието, за да обясни откъде има подобна информация, и въпреки това, съдът прие за доказано, че аз съм отказвал жилище! (гавра е определението за подобен подход.)

Ето какво е написал в мотивите си апелативният съд относно жилището: " (има) едно ограничено въздействие на образователната поддръжка върху функционирането на това семейство навряно в един миниатюрен (52 м²!) апартамент, въпреки предложенията направени за едно по-голямо жилище. " А ето какво потвърждава в документа си социалната-асистентка (тя не е директно свързано със службите отговорни за пласирането на децата): " Въпреки многобройните си постъпки (от 2005 г. насам), семейството не успя да получи предложение за по-голямо жилище. "

Разпитана впоследствие от съпругата ми, за безпочвените си твърдения, авторката на доклада, г-ца Кридер, не можеше да си спомни първоначално името на лицето, от което тя е получила тази информация. По-късно тя се сети, че е разговаряла с г-жа Дорне, една от медицинските сестри в градската психиатрична клиника. Въпросната г-жа Дорне пък го била чула от г-жа Морер, доносникът на семейството ни, която пък го била чула от социалната-асистентка. Ето, така, на базата на лъжи и клевети, се прави необходимото, да се поддържа човешкото нещастие, за да бъде оправдана интервенцията на социалните служби.

(следва)
-------------------------------------

Les expertises psychiatriques françaises

La première, celle de ma femme, s’est déroulée à peu près normalement puisqu’il s’agissait seulement d’établir le degré de la gravité de sa dépression, un diagnostic qui en principe ne faisait pas de doute. Selon l’expert, son état ne l’empêchait pas d’élever ses enfants. « elle est capable de pourvoir aux besoins matériels, affectifs et psychologiques de ses enfants. ». Mais il a essayé de minimiser l’impact de sa conclusion en notant comme sienne une allégation du rapport de l’enquête qu’il avait en sa possession « Mme Tanusheff accepte l’AEMO »(sans autre précision et sans avoir posé la question à l’intéressée).

Notre inquiétude a été provoquée par le fait que le psychiatre ne s’intéressait pas du tout aux relations à l’intérieur de la famille. Ni ma femme ni moi n’avons été interrogés sur nos relations réciproques et celles avec nos enfants. Nous ne racontions que nos biographies respectives – les expertises ne duraient qu’une quarantaine de minutes -. Ceci ne pouvait signifier qu’une seule chose : le psychiatre considérait les énoncées des rapports comme des faits établis. Cette manipulation factuelle amorcée par le juge lui a permis de «blanchir» les allégations des rapports par le retour de ses expertises.

Le mécanisme est simple et apparemment rodé. On n’envoie au psychiatre que les éléments à charge, non débattus, non avérés mais cachetés comme véritables par le sceau du pouvoir du magistrat. Ensuite il suffit de poser une seule fois la question à la personne expertisée afin de vérifier si il conteste les énoncés (les allégations convertis en affirmations par l’autorité du juge) des rapports. A la limite, la question n’est même pas nécessaire car, par hypothèse, l’expertise est ordonnée quand l’une de partie est en désaccord avec la décision du juge. Celui qui est observé, s’il est manifestement opposé à ce qu’on lui reproche, ne peut plus échapper à son diagnostic de paranoïa et de rigidité si le médecin considère que le juge lui envoie que des faits réels. Par définition, la paranoïa est caractérisée par des erreurs de jugement liées à un raisonnement logique sur des bases fausses (les allégations contestées ici sont supposées comme avérées par le médecin) reposant sur des a priori purement subjectifs.

Or, je perdais la bataille judiciaire d’avance par le seul fait que j’avais accepté à me soumettre à une expertise psychiatrique. Le juge pouvait désormais écrire sans débattre que « Les expertises psychiatriques confirment les éléments recueillis antérieurement. » et tant pis pour l’objectivité et la vérité sacrifiées au raisonnement fallacieux de ces expertises.

J’ai été présenté par le psychiatre, sans aucune démonstration, de la manière d’«amicus curiae», comme mégalomaniaque et paranoïaque. Et il n’a pas hésité à franchir la ligne de la déontologie de sa profession pour appuyer cette thèse. Il a inventé les prémisses de ses conclusions – par exemple, le symptôme classique de la paranoïa « Il soupçonne un complot. » Mais encore… Après avoir noté que je ne fume pas, je ne bois pas et que je suis végétarien (c’est-à-dire, que je mène une vie plus au moins saine) il établit ex nihilo la hypothèse que si je devenais toxicomane je deviendrais dangereux ! « Comme il est très interprétatif, il est important qu’il évite toute toxicomanie qui ne ferait que renforcer ce sentiment ; avec un risque de bascule dans un délire, de type paranoïaque. » Pourquoi à la cinquantaine, devrais-je tomber dans la toxicomanie ? – ni lui ni le juge ne se sont pas posé la question. Ce qui les intéressaient c’était que les mots délire et paranoïa soient lâchés. Pas la moindre allusion d’un diagnostic différentiel pour écarter les éventuelles erreurs dues au «biais cognitif» ou aux opinions alternatives qui ne sont pas considérées par la médecine comme un délire. Or, gare à ceux qui sont sain d’esprit, par a contrario tous sont des malades !

Et probablement puisque le psychiatre lui-même n’était pas assez convaincu de la validité de ses propres «arguments» il a utilisé la méthode Coué pour les inscrire dans une perspective de persuasion par répétition. Par exemple, il emploie au moins cinq fois dans son texte le mot «irritable» sans qu’un seul fait ne lui soit associé. Et une fois le pied mis sur le sentier battu des qualifications rien n’arrête plus ce psychiatre. Son expertise est un véritable exercice de style : « son orgueil l’aveugle et grand régnant, il ne condescend point à céder » ; « poursuit encore et encore les mêmes vaines quêtes et revêt chaque jour plein d’espoir les glorieux haillons d’un narcissisme mis à mal ». Il ne faut pas être un scientifique pour autant, pour s’apercevoir que plus les adjectifs dans une thèse s’amplifient moins l’objectivité y reste.

Tous les rapports m’ont rendu coupable (y compris les préjugés du juge) pour l’état de santé de ma femme – sinon comment les «intervenants» pouvaient expliquer leur préoccupation d’un « comportement tout à fait adapté » (selon le juge) de mes enfants sans imaginer un danger potentiel qui les guette. Mais puisqu’il n’y avait aucun témoignage de l’extérieur pour un conduite indigne de ma part (en dehors des calomnies de Mme Maurer) il fallait trouver à tout prix une preuve tangible. Cette tâche a été endossée par la santé de ma femme.

Aucun médecin parmi ceux qui ont examinés Mme Tanusheff pour son état dépressif – le Dr Zimmermann et le Dr Elowe de l’Hôpital public, le Dr Hellard, le Dr Haser et le Dr Neumann du privé, le Dr May et le Dr Seculov en tant qu’experts n’a pas relevé l’existence d’idées suicidaires chez Mme Tanusheff, la suite la plus à craindre d’un tel état. Pourquoi dans ce cas les auteurs des rapports sociaux, qui ne sont pas de médecins, la présentent comme fait établi ? « Nous sommes inquiets d’un éventuel passage à l’acte suicidaire de celle-ci. » – le rapport de la puéricultrice. ; « Il y a un risque de passage à l’acte par suicide. » - le rapport de l’assistante sociale. ; « Mme Tanusheff est persuadée de sa mort prochaine. » - le rapport de l’assistante éducative. Est-ce bien dans le seul but de charger ma responsabilité en transformer l’incident de ma femme en accident et ainsi confirmer l’intervention de ses propres services et inciter celle du juge ? Or, la jurisprudence ne permet pas un pareil transfert des compétences. « L’appréciation de Madame I… qui était chargée d’une enquête sociale et non d’un examen psychiatrique ne peut valoir diagnostic » (Cour d’appel de Toulouse arrêt n° 721 du 04/07/2006).

Toutefois, il n’est pas besoin d’être diplômé en psychiatrie, juste instruit, pour se rendre compte que si une dépression est d’origine endogène (celle de mon épouse) elle n’est pas provoquée de l’extérieur (par moi en occurrence) ; que si un état dépressif est lié à une phobie « Madame Tanusheff est phobique » (l’expert-psychiatre), il n’est pas influencé par des facteurs d’extérieurs – par définition la phobie est une crainte sans raison apparente. Or, logiquement je devrais être mis hors de cause mais …

La seconde audience devant le juge Le Fevre

Le 25 avril 2008 suite au rapport intermédiaire (du 11 avril 2008) de l’assistante éducative Mademoiselle Pététin et aux expertises (du 20/02/2008) de Dr May nous avons été de nouveau convoqués devant le juge. Dés l’arrivé nous avons compris que notre sort était déjà scellé - il y avait trois policiers qui nous ont cernés à l’entrée du cabinet de juge. D’autres intervenants à l’intérieur nous ont pris les enfants. Le juge a lu quelques lignes du rapport et il a conclu qu’il ne voyait pas de changement dans la situation (au but de quatre mois). Puis il a donné la parole à mon avocat mais uniquement pour la couper au bout de quelques phrases en laissant entendre que sa décision était déjà prise. Or, l’avocat a été dans l’impossibilité de plaider devant la cour et l’affaire a été préjugée.

C’est impossible de faire valoir ses droits dans ces conditions. La seule trace qui existe de ma contestation devant le juge est réduite à l’annonce que je l’avais produite. « A l'audience, et dans l'écrit qu'il a remis durant les débats, Monsieur TANUSHEFF conteste les différentes allégations des services sociaux ou médicaux à l'origine du signalement, du service d'enquête sociale, des rapports d'expertise psychiatrique et du rapport du service d'assistance éducative en milieu ouvert. » - C’est tous ce qu’il reste de l’application de l’article 16 et 455 du CPC : le juge « Il ne peut retenir, dans sa décision, les moyens, les explications et les documents invoqués ou produits par les parties que si celles-ci ont été à même d'en débattre contradictoirement. » ; « Le jugement doit exposer succinctement les prétentions respectives des parties et leurs moyens. » La jurisprudence rappelle également que le juge qui statue doit répondre à tous les arguments essentiels qui sont présentés par les parties et ne peut pas se contenter d’affirmations générales sans reprendre le détail des argumentes avancées (Cassation civile Ire, 07/11/1995, n° 94-05083) Or, privé d’un débat contradictoire auquel j’aurais pu faire référence, je dois de nouveau utiliser des citations extraites de la motivation.

« Le service d'enquête sociale observait aussi que madame TANUSHEFF, fatiguée, se montrait en difficulté face à ses jeunes enfants vraisemblablement affectés de surcroît par le malaise conjugal. » - Ici, comme sur la moitié de la première page de sa motivation le juge revient sur l’enquête sociale faite il y a presqu’un an auparavant. L’énoncé qui retient l’attention dans cette phrase est la supposition que les enfants sont « vraisemblablement affectés » ce qui ne signifie pas « véritablement affectés ».

Une autre phrase affirme que « S'il doit être observé qu'à l'extérieur, les enfants présentent toujours un comportement tout à fait adapté » c’est-à dire qu’il n’y a pas observation objective confirmant le contraire. Dans ce cas on est en droit de se demander où est le danger avéré encouru par les enfants ? Il n’y que l’«intime conviction» du juge qui s’interpose pour interpréter comme bon lui semble la vérité. « l’intervention du juge des enfants est a priori conditionné par un danger au moins potentiel et qu’a fortiori le placement d’un enfant hors de son milieu familial ne s’impose qu’en cas de danger avéré. » (Cours d’appel de Bourges 08/03/2001).

Mais en dehors de cette question de la conviction qui a sa place dans une cour d’assises, on peut se demander de quel droit l’enquête mentionnée par le juge, qui a déjà servi dans un premier jugement, est réutilisée pour aggraver la sentence (d’AEMO en placement). Soit l’enquête est faussement considérée par le juge comme amenant des faits nouveaux, soit le principe de la double peine est appliqué - le Parlement européen a adopté le 12 avril 1989 la définition suivante du principe non bis in idem lié à l'autorité de la chose jugée: « Nul ne peut être poursuivi ou condamné en raison de faits pour lesquels il a déjà été acquitté ou condamné. ».

« Selon les informations recueillies auprès des intervenants sociaux ayant été en relation avec la famille, monsieur TANUSHEFF se montrait verbalement violent envers son épouse, faisant montre d'une forte agressivité. » - Cette allégation ne correspond en rien à la réalité. Aucun «intervenant» n’était en contact avec moi depuis le premier jugement. Indirectement le juge le confirme « Il conteste notamment avoir refusé de rencontrer l’éducatrice ». La source véritable n’est d’autre que Mme Maurer qui continuait alors d’appeler les différents services pour leur faire part de ces calomnies. - Différents responsables des services ont confirmé qu’ils ont été en contact avec Mme Maurer.

« Force est de constater que Monsieur TANUSHEFF (…) reste hermétique à tout travail en milieu ouvert. » - Les rendez-vous avec l’assistante éducative ont été fixés tous les deux semaines au début de l’après-midi. Or, s’attendre que je quitte mon travail (en CDI) et perde une demi-journée (je travaillais en dehors de Strasbourg) pour honorer ses visites, ce n’est pas très convaincant comme argumentation.

« le service de la Protection des Mineurs (…) fait état d’une dégradation de la situation (éducative)» ; « (les enfants) au domicile, agissent à leur convenance » - Je note ces passages car ils sont significatifs pour la mode de présentation des événements par le juge. Dans le rapport du service de protection le seul fait qui est enregistré en liaison avec l’éducation est celui de la collation de ma fille à 14h30 devant la télévision. Un geste auquel elle a été habituée à la garderie qu’elle fréquentait.

« Le médecin expert a confirmé le besoin de soins pour Madame TANUSHEFF. » C’est la plus grave manipulation en ce qui concerne mon épouse. En mettant l’accent sur cette conclusion le juge dissimule celle qui est la quintessence de l’expertise « Même si elle n’est pas au mieux de sa forme, du fait d’un syndrome dépressif, elle est capable de pourvoir aux besoins matériels, affectifs et psychologiques de ses enfants. »

« "il (M Tanusheff) s'éloigne lentement mais sûrement de la réalité de la vie, de ses nécessaires compromis et du bon sens salutaire qui permet une saine vie familiale et sociale", que "s’il n'accepte pas quelques compromis, la situation va à très court terme devenir ingérable et que la seule solution sera de protéger les enfants". » - Ces citations en provenance de mon expertise c’est le juge qui les a choisi pour motiver sa décision de placement. Au vu de ce choix, la question de la pertinence des extraits s’impose. Depuis quand, par exemple, le « bon sens » qui côtoie dans le quotidien l’arbitraire est devenu un argument judiciaire ? Sous quel critère la vie familiale apparait comme saine, la notion saine ne renvoie-t-elle pas à l’eugénisme ? Quels sont les compromis que je dois accepter ? Une situation qui n’est pas encore ingérable n’est-il pas qu’un risque potentiel ? Or, la loi écarte le risque de danger comme un motif trop dépendant de l’opinion personnelle et exige que le danger soit avéré. «alors, d’autre part, qu’en fondant sa décision sur les observations et déductions de l’expert psychiatre sans préciser en quoi elles consistaient, la cour d’appel a privé sa décision de motifs ; » (Cassation civile Ire n° 98-05044 du 08/06/1999).

« Il est d'ailleurs à noter que si Miroslav n'a pas accepté le principe d'un éloignement temporaire du domicile familial, pas plus d'ailleurs qu'il n'avait accepté celui de l'intervention en milieu ouvert, lleyne, qui paraît responsabilisée à l'égard notamment de sa petite sœur, a bien compris la nécessité pour sa mère de se faire soigner et n' a pas paru inquiète de la décision qui venait de lui être expliquée. » Dans cet extrait on voit nettement que mon fils, alors âgé de 7 ans, à deux reprise a refusé d’accepter la présentation faussée de sa situation familiale. Et je ne croix pas non plus qu’une réponse de bonne volonté à la diligence du juge, de la part d’une fillette âgée de 5 ans, signifierait un désir d’être éloignée de ses parents. La preuve c’est que pendant le premier mois du placement j’ai été privé des communications téléphoniques avec mes fillettes parce qu’elles pleuraient tout le temps. : « que l’intérêt supérieur de l’enfant doit présider aux décisions concernant sa situation et le traitement de celle-ci ; que l’obstination du magistrat, qui ne prend pas en considération les souhaits de l’enfant et dont les rapports avec l’enfant sont éminemment conflictuels, ne peut qu’être, compte tenu de la situation psychologique, récusé et dessaisi ; » (Cassation civile 2me n° 04-17.663 du 07/07/2005).

En guise de conclusion de cette deuxième partie

Summum Jus, Summa Injuria (justice excessive devient injustice) – voila ce qui est, à mon sens, le meilleur résumé de cette partie. En restant dans ce style symbolique, voici les « 14 stations du calvaire » de notre couple pendant ce jugement :

1) – l’avocat constitué pour cette affaire n’a pas été convoqué par le juge à l’audience.
2) – l’audience a été fixée pour le 25 avril le jour même que l’anniversaire de notre fils.
3) – il y avait 3 policiers, devant la porte du juge, pour nous surveiller dès le début.
4) – les enfants nous ont été brutalement arrachés avant même l’audience.
5) – le délai supplémentaire demandé pour l’examen du dossier n’a pas été accordé.
6) – la demande d’une contre-expertise médicale n’a pas été acceptée.
7) – il n’y a eu aucun débat contradictoire, rien qu’un exposé abrégé des rapports.
8) – la plaidoirie de l’avocat a été coupée sous le prétexte que la décision est déjà prise.
9) – le juge s’est appuyé sur le rapport médical de Dr Zimmermann datant d’un an.
10) – les contradictions que nous avons soulevées ont été interprétées en notre défaveur.
11) – en plaçant les enfants le juge est allé au-delà des recommandations des rapports.
12) – le juge n’a pas examiné la possibilité prévue par la loi de confier les enfants aux grands-parents.
13) – aucun délai n’a pas été accordé aux parents et aux enfants pour qu’ils puissent s’adapter au placement.
14) – les enfants ont été amenés de la Cour en larmes sans qu’ils puissent prendre leurs survêtements.

Entre parenthèses. – Quand nous somme sortis du cabinet du juge complètement anéantis par la séparation de nos enfants, l’un des trois policiers qui devaient nous convoyer jusqu’a la sortie du tribunal, a essayé de nous consoler un peu avec le fait que nous ne somme pas les seuls à être dans cette situation, rajoutant au sujet du juge « Cette dame fait des victimes. ». Et au rez-de-chaussée du tribunal une femme en voyant mon épouse descendre les escaliers en larmes nous a demandé si nous venions de chez le juge Le Fevre. En entendant la réponse positive elle a hoché la tête en signe de compréhension.

La procédure inquisitoire à laquelle nous avons assisté n’a laissé aucune chance à nos enfants, à ma femme et à moi. La sentence préétablie renvoyait à tout sauf à un procès équitable en contradiction avec l’exigence de l’article 6, § 1 de la CESDHLF. Ce n’était même pas la peine d’évoquer son § 2 - le droit à la présomption d'innocence. Selon la jurisprudence européenne, elle dépasse le cadre du procès pénal et s'applique « chaque fois que l'intéressé fait l'objet de déclarations qui reflètent le sentiment qu'il est coupable » (Minelli, 26 mars 1983, A. 62, § 37).

Suite au jugement, la fin de l’année scolaire de notre fils a été perturbée, il a dû arrêter son entraînement en judo, et la petite dernière a été déscolarisée de l’école maternelle. Après l’audience nous avons appris également que nos enfants étaient placés séparément dans des familles d’accueil, ce sans la moindre explication. Or, il n’y avait aucune situation particulière qui aurait pu exiger la dislocation de la fratrie. La loi exige que s’il doit y avoir lieu à une telle séparation, elle doit être motivée par le juge qui statue alors sur les relations personnelles entre frères et sœurs (Cour d’appel de Paris, 7 mai 2003). Mais apparemment, l’estime pour l’esprit de la loi n’est pas parmi les points forts de ce juge.

Le juge des enfants est compétent quand la santé, la sécurité ou la moralité d'un mineur sont en danger ou quand les conditions de son éducation ou de son développement physique, affectif, intellectuel et social sont gravement compromises (la référence au développement physique, affectif, intellectuel et social étant introduite par la loi no 2007-293 du 5 mars 2007). Or, en l’espèce, il n’y avait pas de preuve d’atteinte (encore moins de grave atteinte) au développement physique, affectif, intellectuel et social de nos enfants. - « Chaque fois qu’il est possible, le mineur doit être maintenu dans son milieu actuel (familial).» (art.375-2 du Code civil).

Une mesure de la nature de celles prévues par l'art. 375-2 du code, en dehors d’alinéa du maintien dans le milieu familial, suppose que le danger constaté (avéré et grave) entre dans le cadre de l'art. 375 de ce code. « Une telle mesure, de plus, au-delà du constat par le juge de l'existence d'un danger, porte atteinte à l'exercice des attributs de l'autorité parentale, et plus largement aux libertés individuelles, y compris celles dont jouit le mineur ; » (Cour d'appel de Versailles chambre Mineurs, 7 mars 2002)

« Ce n'est pas parce qu'un mineur est en situation de danger, même grave, qu'une intervention judiciaire s'impose. Il ne doit y avoir recours au juge que lorsque deux conditions sont réunies : qu'il existe un réel danger rendant indispensable une séparation provisoire du mineur concerné de sa famille, et que les familles refusent les propositions d'aide formulées par les départements. » ; « que le placement d'un mineur ne soit plus considéré par quiconque, professionnels ou membres des familles, uniquement comme la sanction ultime » - Michel Huette, Conseiller délégué à la protection de l'enfance « Le placement de l'enfant en assistance éducative » Actualité Juridique Famille (AJF) 2007.

« les magistrats du parquet comme du siège, avant d'intervenir, devront vérifier que l'Administration a bien développé tout son art pour prendre en charge les situations. (…) Il s'agit en fin de compte de privilégier l'accueil administratif sur le placement judiciaire, les « AED » sur les « AEMO » judiciaires, les aides au logement et les aides financières sur le retrait d'enfant ! » - Jean-Pierre Rosenczveig, Président du tribunal pour enfants de Bobigny « Une rénovation de la protection de l'enfance au service des enfants » AJF 2007.

Nous avons fait appel à la décision de placement. Malheureusement il n’a pas abouti. La Cour a été induite en erreur par des affirmations comme celle de Mademoiselle Krider, le travailleur social de SPE responsable de suivi de nos enfants. Dans son rapport (versé au dossier) elle prétendait que nous avions fait exprès de refuser à plusieurs reprises des propositions faites de la part du CMS de la Meinau pour un plus grand logement. La décision rendue a retenu cette version « les constations du travailleur social chargé de la mesure d’AEMO faisant état, outre d’une dégradation de la situation, d’un impact très limité du soutien éducatif sur le fonctionnement de cette famille confinée dans un minuscule F2 (52m² !) malgré les offres faites d’un logement plus grand. ».

La vérité est toute autre (cf. l’attestation jointe en provenance du CMS de la Meinau). Interrogée par mon épouse sur son allégation, Mlle Krider n’a pas pu se souvenir dans un premier temps du nom de la personne d’où elle détenait cette information. Plus tard elle a pu se rappeler son nom, il s’agissait de Madame Dorné, l’une des infirmières psychiatriques à l’Hôpital Civil de Strasbourg. La même Mme Dorné l’avait entendu de Mme Maurer, la dénonciatrice de notre couple, laquelle devant l’infirmière prétendait détenir cette information du CMS de la Meinau. Or, sur la base des mensonges d’une délatrice, un responsable du SPE, sans aucune vérification, s’est servi de son autorité pour empêcher le retour des enfants auprès leurs parents. ...




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: boristanouscheff
Категория: Лични дневници
Прочетен: 149006
Постинги: 48
Коментари: 84
Гласове: 62
Архив
Календар
«  Юни, 2017  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930