Прочетен: 1832 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 01.11.2009 10:23
Лявото, дясното и техните избиратели
По повод честото замеряне с избиратели в медиите (за това кой кой е, как е и защо е), иска ми се да дам и аз мнението си по един от дискутираните въпроси - какъв е статуса в обществото на левите и десните избиратели?
Ще започна с принципна постановка за характера на конкуриращите се политически платформи. Смятам, че в идейно отношение левицата издига пред избирателите си идеологии - идеи с неустановено практическо приложение за защита на теоретичните си конструкции, а десницата, извлечени от практиката ценности за защита на стойностните си постулати. Или обобщено - в ляво е декретивно налаганата телеология (обуславяне на крайната цел) на общността, в дясно, свързаната с избор телеология на индивида.
И докато в ляво търсената принудителна, често пъти осъществявана чрез насилие, промяна на обществото трудно се съчетава с моралните норми, то в дясно следването на утвърдени принципи не влиза в противоречие нито с кантианското императивно изискване, нито с библейското „ И така, всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях; защото това е същината на закона и пророците. ” (Матей 7:12) на които те (принципите) всъщност са еманация.
Не може да се пренебрегне и аспекта за степента на обективираност на двете противостоящи концепции. Докато лявата конструктивност изцяло почива на материалистична основа (макар и само предпоставена) то дясната стойностна система, „олеквайки” откъм онтология, има предимството да се възползва от прокараното в Новия завет разграничение между „закона на делата” и „закона на вярата” - „ ... човек се оправдава чрез вяра, без делата на закона. ” (Римляни 3:28). По този начин тя преодолява „бремето” на битието за да постигне в духовен план основната човешка ценност - свободата - „ ... който вникне в съвършения закон на свободата и постоянства, (...) ще бъде блажен в дейността си. ” (Яков 1:25).
Оттук правя и извода, че само едно неизкушено от задаването на въпроси съзнание, или пък овладяно от внезапен романтичен порив, може безкористно да възприеме за правдоподобни утопиите на левицата, докато за осмисляне на ценностите на десницата определено се изисква житейски опит, познания и нравствена позиция различна от тази на „андрешковците”.
Ако се съгласим, че преди да я познаваме като марксистка диалектиката е била ценена като хегелианска, то трябва да си припомним, че според нея нещата преминават едно в друго и никога не са абсолютни. По тази логика, в политическата практика понятията за ляво и дясно са само условно опозиционирани и междинните състояния са многобройни.
Социал-демократите например, разкрачена между лявото и дясното смесица от социални експерименти и ценности, се причисляват по-скоро към центъра. Докато консерваторите, като представители на крайностното утвърждаване на ценностите, са едно отмиращо дясно защото защитавайки изключително семейството, отечеството, вероизповеданието, те ограничават пост-модерното разбиране за демокрацията като триумф на индивидуалността и нейния свободен избор. - В Щатите консерватизмът представляван от републиканската партия, не може поради тази причина да се идентифицира изцяло със съвременното дясно и това дава възможност на „левите” демократи да окупират част от неговия терен и да са на практика по-надясно и от мнозина европейски „десни” партии.
Доколкото в условията на държави с разбита парламентарна демокрация партийността е само фикция, то зад съществуващата там опозиция стоят не толкова платформи, колкото неудовлетворени от социалния си или обществен статус слоеве. Техни изразители, като се изключат неадекватните революционно настроени крайни формирования, стават дисидентите, които по необходимост са „перестройчици”, защото те трябва да преминат първо през корекция на съществуващата система (поради тази причина критиката им е в ляво), за да могат впоследствие да осигурят, върху наличната база, условия за конкуренция на идеите си.
В българската действителност най-успешно дисидентстващи се оказаха тези, които бяха заченати с „Указ 56”. Съсредоточили в ръцете си финансовата мощ на „Партията” номенклатурни издънки и ченгета в момента, в който усетиха икономическите си интереси застрашени, не се поколебаха да подкрепят, решаващо за крайния резултат, опозицията и да легитимират по този начин оставането си във властта.
Не споделям обаче възгледите, че опозицията в страната ни е била в голямата си част внедрена с цел контролиране на демократичните процеси. В борбата за демокрация срещу режима са заставали представители и от дясно и от ляво - социал-демократите исторически са били привилегированата цел за комунистите. Нормализирането (демократизирането) на ситуацията ги върна на изходните им идеологически позиции и тези в ляво, главно поради традиционния си произход, се оказаха мнозинство. За останалите останалото е, ако перефразирам, изкушение.
При липсваща първоначално социална база, която да доказва ефикасността на идеите на десницата, нейната поддръжка на интелектуално ниво си остава само едно абстрактно занимание, което „практицизма” на нацията ни не успя да вмести в представите си. Раздвоени между вярата си в демократичните ценности и надеждата породена от социалните утопии, колебаещите се родни идеолози, последвани и от масата, се отдадоха на любовта си към „месията” (третия път) на прехода. Другите, които еволюираха към реална демокрация, изхождайки от миналия си колективистичен опит, създадоха формации акцентиращи на социалния елемент в ценностната си система и затова привлякоха към себе си и по-бедни слоеве от населението.
В сегашното ни общество с нестабилни все още демократични порядки, „нормално” е да съществуват и припокриващи се в поддръжниците си крайно десни националисти и крайно леви утописти - и за двата вида държавата с главно „Д” е възможно най-добрата конструкция, която ще ги защити от неустановеността на набиращата сили индивидуална свобода. - В скоби - За генезиса на фашизма от самодоволното но крехко и ранимо, дребно „еснафско” съществуване - вижте филма „Амаркорд” на Фелини.
В държавите с развити демокрации (в смисъла на максимално добри предпоставки за свобода), номенклатурата (защитници на статуквото чиновници и държавни служители), работещите в колективни (индустриалното производство) или кооперативни (аграрното стопанство) съобщности, хомосексуалистите (тяхната „ориентация” не е традиционна за обществото) и еколозите (те идеологизират природата) гласуват предимно на ляво.
Свободните професии, частните предприемачи, ръководните кадри, образованите безработни, независимите интелектуалци и артисти, вегетарианците, агностиците, вярващите и въобще всички за които индивидуализмът е достижение, гласуват на дясно, за ценностите, а не за привидностите.
Борис Танушев
