Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.10.2009 20:18 - Хуманитарност и екшън Хуманизъм
Автор: boristanouscheff Категория: Лични дневници   
Прочетен: 747 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 09.01.2010 10:11


Хуманитарност и екшън Хуманизъм

Философски (или почти) размисъл предизвикан от една френска неправителствена организация (и не само)

През м. октомври 2007 г., една неправителствена хуманитарна организация зае първите страници на френския печат – това беше „Кивота на Зое” (lArche de Zoй). В стремежа си да извлече дивиденти от дейността си по спасяването на деца от глад в Африка, тя ги беше подготвила за осиновяване в Европа, срещу заплащане, без те да са сирачета. Със скандалното си поведение тази организация предизвика разделение в общественото мнение. От едната страна бяха тези, които одобриха по принцип намеренията й, от другата тези, които се замислиха върху посланията  отправяни от подобен род хуманитарност на всяка цена.

Защитаващите я виждаха в целта й – спасяване от глад,  основание достатъчно само по себе си за да оправдаят поведението й. Критикуващите я по-скоро усещаха мъката причинена на децата от наложеното им разделение от родителите им; възмущаваха се, че изконни ценности са поставени под въпрос; разбираха, че доверието в мисията на неправителствените организации и в алтруизма на другия деградира.

Самите деца, представени  на общественото мнение от организацията като „обекти” за спасяване, не успяха дори да разберат, че са станали такива защото, за да ги подчинят на внушния им от самите тях избор, хуманитаристите” бяха злоупотребили с детската им доверчивост и ги бяха подмамили с мъгляви обещания за образование.

Давайки си сметка, че чрез огласяването в пресата „хуманитарната” й акция се проваля, организацията се опита да замаже нещата като не само в преносен но и в пряк смисъл на думата се опита да гримира истината – събраните деца бяха нацапотени така, че да изглеждат пред камерите като най-малкото преминали през бойно поле! .........

Тенденцията да не приемаш никога, че грешиш. Това е присъщ на човека феномен – да представя собственото си съзнание като стойност сама по себе си. Би било наистина така ако ставаше въпрос за някой, който е наследил хуманистичните традиции на цивилизацията към която принадлежи. Вероятността обаче подобна претенция да е основателна е нищожна при положение, че той се е идентифицирал предимно с една определена, от конфесионален или национален тип, култура.

По генезис, цивилизационната култура е предшестваща за индивида, и за да може той да я интериоризира, трябва да положи усилия за нейното ретроспективно усвояване, което би било ефикасно само ако той вече притежава ключа за дешифриране на посланията й, които нямат преки основания в неговия собствен опит.

Но този ключ се притежава с цената на свободен достъп пред кохортата на това, което е подразбиращо се от само себе си - potestas clavium profano (властта на ключовете [по Шестов] в ръцете на непосветения) – властта на убежденията освобождаваща от необходимостта за мотивировка на решенията.

Необременена от силогизми подобна, освободена от културологичен прочит на житийността, инициация постепенно се пренасища от повторяемостта на ежедневието и ежедневните предразсъдъци. И въпреки, че днес индивидът комуникира много повече от преди, а може би именно поради тази причина, неговото недоверие е издигнато в качество, в преграда срещу свят, чието разнообразие подлага на изпитание убежденията му непочиващи на универсализирана рационалност.

Сблъскващ се при общуване с реалност чужда на изградените му представи, един френски, какъвто е в разглеждания случай,  служител или чиновник, за да наложи гледната си точка, може да се позове на компетентност произтичаща както от втълпената му от държавата  представа  за непогрешимост на статута му на функционер, така и на произхода си от родината на правата на човека. Но без да бъде способен да преодолее тези по същество идеогеми, той няма да успее да постигне друг резултат от мисията си освен отчуждение.

Комуникационният прогрес виртуално отстрани границите и съвременна Франция освен миналото е и представата, която  днес всеки свободно може да си създаде за нея. Затова вече не е достатъчно тя да изгражда авторитета си само върху исторически дадености (държавата източник на Просвещението). Необходимо е в ерата на информационното общуване, за да са убедителни тезите й, нейното „говорене”  да е и справедливо.

Факта, че някой във функциите си се изживявя като представител на държава международно призната за пионер в областта на хуманистиката не означава, че този някой е имал капацитета да интериоризира  универсалността (единствено експортираща се отвъд индивидуалните границите) на духовното наследство на тази страна - не случайно се говори за френска арогантност.

Култивирането на възприемането на другостта, умението да се премине отвъд собствената и тази на статута идентичност, за да бъде преодоляна нейната инцидентност (случайност), позволява разбирането на другия като друго-аз, като себеподобен с който свободно може да се комуникира. Това е условието sine qua non (без което не може) не само за хуманитарна ангажираност, но и за работа във всички сфери, в които ценностите са въплътени в институционална форма - правосъдната стои най-близко до това определение.

Парадоксално, но след този момент на личностно абстрахиране в срещата с другия, трябва да се премине в конкретното – да се съди за него in concreto на базата на откритите общовалидни стойности. Без което се рискува, като например в случайте на многодетните семейства, да се възприеме един традиционен начин на живот, или пък такъв, който е изключително посветен на децата, за безотговорно отношение към тяхното материално осигуряване. Условие, което обаче, в зависимост от различните видове общества и нива на обществено развитие, не се разглежда еднозначно като приоритетно. Още повече ако се вземат в предвид и духовните аспекти на избора за многодетност.

Това все още само теоретично налагащо се изискване за емпатия (съпричастност към другия), на базата на принципи произтичащи от универсализма на правата на човека, не трябва да се приема, че е в съзвучие с модерния днес дискурс на realpolitik  (постъпване според реалностите), с който си служат „отговорните фактори”, за да оправдаят намесата си на всякакво ниво и от всякакъв характер, включително и състрадателния [си] неоколониализъм - според израза на един френски депутат.

Рискът от подобен паралелизъм се крие в това, че идеи, които първоначално са били предназначени за предпазване от хуманитарни катастрофи (правото на международна намеса например) могат да бъдат опорочени от „акции-спектакли” имащи за цел привличане на общественото одобрение за взети вече едностранни решения. – Такава акция беше военно-медийната интервенция на американците в Ирак, които, за да оправдаят натиска си върху една цивилизационна среда различна от тяхната, прибягнаха до произволна интерпретация на действителността.

От тази гледна точка, ръководителите на „Кивота на Зое” не са нищо повече от адепти (фенове) на, по аналогия, „хуманитаризма-спектакъл”, който им позволява съществуване отвъд определеното им номинално (формално) такова. С цел присъствие в медийното пространство, те съзнателно са се възползвали от смесването на правото с правото на намеса. Логично в този случай обаче, те се изправят пред трудността да отделят хуманитарната си мотивация от тази за медийно присъствие свързано с извличането на лични облаги - на практика, рекламирайки се, организацията е била взела вече капаро от френските семейства желаещи да осиновят, преди още да е била осигурила самите деца.

По време на африканската си мисия „хуманитаристите” са реагирали типично като функционери ползващи се от  закрилата на специфичния си статут. Натоварени с изпълнението на предварително взето решение, те не са се спирали пред нищо за да осигурят привеждането му в действие. – По исторически причини, чиновникът във Франция, като проводник на висшите съображения (la raison d"Etat) е всесилен - при установяването на републиката, изразител на монархическото „ Държавата, това съм аз. ” става бюрокрацията в негово лице. Затова и непогрешимостта му се предпоставя – правото му на заеман пост е неотчуждаемо (droit inaliйnable au poste). Тази привилегия естествено не е по природа такава, че да го накара да постави под въпрос  решенията си, дори и да са доказано, впоследствие, неправилни.

Ето защо, конфликтът на идеологизираната и концептуализирана от функцията хуманитарност с „обикновената” хуманитарност, тази без определения и без „без граници” - в последното прозира вид форма на самопоканване, е неизбежен за всички организации, които работят с чужденци вътре или вън от страната си, но остават затворени в националните си представи за статут. Те не са нищо повече от чиновници на  сметка, за предпочитане добре подплатена, на излъчилата ги структура, пък била тя и хуманитарна.

Да се обърнеш към другите, към различните от теб, да бъдеш съпричастен с проблемите им, ако всичко това е само в контекста на статута ти, то то не представлява нищо повече от идеологическо занимание подчинено на собствените ти представи за властови прерогативи, които биха могли и да съвпадат с „политически правилното” поведение но не и да бъдат автентичен израз на съвестта ти. Пример в това отношение е словоохотливостта на настоящето (на европейско развиващите се граждани) българско  правителство, която оставя впечатлението, че е само част от лексикално упражнение по новобългарска риторичност.

Българите могат само да се поздравят за щастливата развръзка със сестрите ни в Либия. Но тяхното освобождаване с помощта на френския президент е класика за този тип  почти божествена власт на поста, на функцията, която предизвиква късо съединение в усилията за установяването на едно независимо от институционализирана власт, политика, идеология или провидение, правосъдие.  

Дори когато не става въпрос за извличане на политически дивиденти или за правене на „спектакъл” обстоятелството, че в хуманитарната или социална област, въобще в политиката към  „ближния”, се действа съгласно прерогативи, а не по чисто човешки подбуди, не води до нищо друго освен до асистиране (контролирано подпомагане), до зависимост от някакъв служител. Това не може да е приемливо разрешение на проблемите на потърпевшите, които по този начин само увеличават зависимостта си от действията на институциите - корелация типична за тоталитарните режими.

В усилията, които би трябвало да се положат  за отхвърляне на досегашните модели  на зависимост, какъвто се явява и контролираното подпомагане, Франция обаче не е страната, която като съвременна демокрация, изпраща позитивно послание. Нейното „Образователно подпомагане” (Assistance йducative) е евфемизъм за една по същество наказателна мярка срещу родители и деца, която „картезианската” държава е превърнала в истинска индустрия със стотици хиляди заети в нея. Службите, които са ангажирани с налагането й, са възнаграждавани, а следователно и мотивирани, според броя на децата подчинени на тази разделяща ги най-често от родителите им мярка, а не според броя на тези, които вече са се освободили от този тип „подпомагане”.

За да се преодолее тази недемократична по същността си зависимост  от арбитрарността (произвола) на статута, както на ниво налагане на определени действия, така и на ниво отхвърлянето им, трябва да се води равнопоставен, толериращ различието диалог с „другите”, трябва да се види в тях, според израза на Левинас, източник на „морално изискване”. Но за съжаление, както във Франция така и в България, сакралната същност на морала  се е загубила под секуларната си обвивка и никаква стойност извън тази на момента или на „прехода” не може достатъчно да мотивира необходимата „служебна (от статута) незаинтересованост” за изпълнение на въпросното изискване.


Борис Танушев




Тагове:   хуманизъм,


Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: boristanouscheff
Категория: Лични дневници
Прочетен: 154003
Постинги: 48
Коментари: 84
Гласове: 62
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930